За сцената на живота
Седя аз на пейката и си мисля – имам тоя лош навик. Макар да знам, че колкото по-малко мислиш – толкова си по-щастлив. А най-щастлив на майката Земя е идиотът. Седи на счупена щайга, заметнат със скъсан чул, дъвче парче плесенясал хляб. И си представя, че е на златен царски трон, наметнат с алена мантия, яде пуйка с портокали.
Появих се на тази сцена – живота, както я е определил колегата Шекспир, и веднага около мен главните роли заиграха мама и татко. Те ме обличаха, къпеха, учеха ме как да ям, как да не пуша, кога и къде да ходя, в колко да се прибирам.
Като тръгнах на училище – в главната роля влезе другарката класна. Нареждаше кога, как, какво да уча и пиша, какви тетрадки и учебници да нося, при кого да седя, с кого на лагер да ходя.
В казармата главната роля пое старшината. Командваше уверено кога да ям, кога да спя, кога по полето да търча, кога в отпуска да изляза, кога в ареста да вляза.
След това главната роля грабна жена ми. Тя най-добре знаеше как точно да и се обясня и кога да се оженим. Нещо повече – тя знаеше по-добре от мен какви деца искам аз, в какъв дом да живея, какво харесвам за обяд и какво (най-вече за пиене) не обичам.
Като щафета пое главната роля синът ми. Той ми обясняваше какво съм постигнал и какво не, къде искам на почивка да го пратя, какво хоби (строеж на къща за него) имам.
И през цялото време държавата ми казваше каква заплата ми се полага, в какъв панел да живея, за какви строежи на заводи и резиденции да отиват парите ми, къде да бъда на работа разпределен, как да се казват синовете ми, какъв строй да строя, та властниците в него да ме вкарват…
Но най-сетне умрях. Защото снахата знаела как съм мечтаел по-бързо да си отида, та стаята да освободя и да не се мъча, внукът знаел какво джамбуре очаквам да вдигне в моя памет… А пък попът знаеше кои точно молитви жадувам да ми чете от погребението до 40-те дни.
Така протече животът ми – тая театрална сцена, на която всеки иска да играе главната роля.
Кой съм аз ли? Аз бях масовката.
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Хареса ми!
-
Генек, писането в 1л. ед.ч. е предимство, поне аз така смятам. Така, че разликата между автор и герой е ясна. Творецът трябва да може да пише всякак, да пише за неща, които не е преживял лично. Това прави ценна творбата. Въпросът ти малко ме обижда.Важна за мен е способността да надничаш в бъдещето, да интерпретиреш миналото и съпреживявяш днешния ден. Написаното ми хареса, затова го уважих с присъствието си.
-
И аз се замислих дали не съм в масовката! Поучително наистина!
-
Благодаря, Ивита, Красе!
Ивита, нали правиш разлика между автор и герой? Щото имам и разказ, писан от името на динозавър... -
Поучително. Но има и обратната страна - да носиш отговорността, че всичко знаеш, също не е лесно
-
Тъжно...А главният герой в твоят собствен живот, всъщност си самият Ти...Жалко е , когато изтървеш палката и някой друг се опитва да дирижира съдбата ти , прави опити да моделира същността ти , чувстваш се като пластелин... по нечие чуждо усмотрение, по калъп или за удобството на някой...
Ей, стресни се!...
Всъщност не споделям тезата, че идиотите са най- щастливите хора, а онези, които осъзнават преходността си ...С поздрав. -
Благодаря, Ирина, Светулке, Мариана, адаш!
Какъв хумор - реалност...
Ще изокам, ще се чуе. -
Абе, свобода, с 2 думи...
Тъжен хумор.
Поздравявам те. -
ХахахаХ! Светле, точно!
-
Изокай и ти некой ден!
-
Редови член в собствения си живот?
Страхотно се е получило!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Уважаема Ивита,
явно вината е в мен - не съм се изразил ясно, щом не съм разбран.
Просто приемането на автор и герой в едно е хем хвалба /историята е реалистична и читателят е повярвал в нея/, хем настъпване /неуспешно невидимо разделяне на двамата/.
Извинявай, ако нещо...
Хубав ден!