Не мога да рисувам. Иначе бих си изписала едни очи, дето и софийските модерни кокони нямат, и вежди си бих извадила, пардон – изскубала, както си требе. Не да ги изкореня до косъм, сакън, ами да им придам форма впечатляваша и витиевата като есе на кандидат-студентка отличничка от СеУто. А то сега – едната вежда клони на запад, другата – на изток, и с дължина са различна и с дебелина неуравновесена. Да, по природна прищявка съм със сключени вежди – като оная яка мома от „Мъжки времена“, ама от филма, не от разказа на Хайтов. Аз повече филми гледам, нежели чета, и пак съм си културна и образована и която и тема да зачекна, сто есета мога да напиша!
А на лице и по-надолу не съм цвете – кожа бяла от дядо русоляв, коса – бозава, ни на блондинка, ни на брюнетка, отде са се пръкнали едни мустачки черни, остри като свинска четина, баш над горната устна, че още от петнайсетгодишна ги нарочих за изкореняване. То красотата иска жертви, ама чак пък толкова – цял живот да плевиш, да плевиш и реколт ...