Не мога да рисувам. Иначе бих си изписала едни очи, дето и софийските модерни кокони нямат, и вежди си бих извадила, пардон – изскубала, както си требе. Не да ги изкореня до косъм, сакън, ами да им придам форма впечатляваша и витиевата като есе на кандидат-студентка отличничка от СеУто. А то сега – едната вежда клони на запад, другата – на изток, и с дължина са различна и с дебелина неуравновесена. Да, по природна прищявка съм със сключени вежди – като оная яка мома от „Мъжки времена“, ама от филма, не от разказа на Хайтов. Аз повече филми гледам, нежели чета, и пак съм си културна и образована и която и тема да зачекна, сто есета мога да напиша!

  А на лице и по-надолу не съм цвете – кожа бяла от дядо русоляв, коса – бозава, ни на блондинка, ни на брюнетка, отде са се пръкнали едни мустачки черни, остри като свинска четина, баш над горната устна, че още от петнайсетгодишна ги нарочих за изкореняване. То красотата иска жертви, ама чак пък толкова – цял живот да плевиш, да плевиш и реколта да не събереш и за 5 стотинки! То расте, ти – скубеш, расте – скубеш, а кола маските станаха скъпи. Косата – добре, с кислородна вода, пет-шест ролки и веднагически ставам Мерлин Монро за няколко седмици, дорде ми поникнат корените. А тая пущина расте и не се спира. Ами очите как да си боядисам, а? Светлосини, та чак воднисти! Един вика, плашиш ме, приличаш на риба пъстърва с тия лунички и изцъклени очи. За луничките има фон дьо тен, ами за очите? Чак пък до лещи да опра – суета сует! Не опирам, нося слънчеви очила и през зимата. На устата червено не турвам, много ми е вулгарно – само лилаво. И парфюмът ми – лавандулов, знам си аз! И в някоя вечер теменужена, както е казал поетът, се пускам по „Витошка“ да им извадя на показ изскубаните си вежди и изписаните очи, ама полза – никаква. Всичките – издокарани по последна Брюкселска мода – дантелени и кадифени, червосани и белосани, токувани и златно сандалувани – къде се вра аз с моите лунички и лавандулски полски пирдопски миризливости!

  Кандидатствах в „Художествената“, нищо, че не мога да рисувам. Той и Айнщайн е бил слаб ученик, ама на – цяла Теория на относителността е измислил. Не ме приеха. Не щат и да знаят за Айнщайн.

  Викам си аз на акъла, като не става в Художествената, в СеУто ще се пробвам. На един хвърлей място е – отсреща, квартирата в началото на „Оборище“ пак няма да е далече. И каква да стана? Филоложка, че каква друга? И да пиша много не мога, ама ще сколасам някак.

  И ей ме сега, седя на банката в една, досущ банкетна, лъскава зала и мисля. Падна се Христо Смирненски, „Долу маските“. Решавам – есе ще е. Че колко му е на есето! Пишеш си изреченията и то само се нарежда. Ама ония професори и професорки, дето ще го четат – придирчиви. Искат да е по правилата. Какви правила бе? Можеш ли вдъхновението в правила да го вкараш? Аз съм по хибридите, обогатявам жанрово българската литература. Току-виж съм пръкнала някой остросюжетен екшън памфлет или някоя романтична поема на ужасите! Обаче стискам зъби и мисля. Трябва да играя по тяхната гайда, иначе няма сладък студентски живот с майчини и бащини парички още пет години, няма теменужени вечери и разходки по „Витошка“ из софийските скъпарски магазини с парцалки на европейски цени, няма фон дьо тен, ни лавандулови френски парфюми, ами айде пак в Пирдоп – на татковите лавандулови плантации. Живот ли е туй, да го опишеш, както е казал друг поет.

  Но да не хибридизираме поетите. Значи! За едно есе първо ми трябва теза, после доказателства, накрая – обобщение. Хубаво. Каква ми е тезата за маските? Тоя Христо е сексист и спекулантин, отгоре на всичко и стилистически не е много в час. Имаме тука цяло стихотворение като доказателствен материал.

  И тъй, тезата ми е: „Комунистическите възгледи на поета като израз на незрелия му сексистки подход към действителността и пагубното им отражение върху стилистиката на стихотворението „Долу маските!“.“ Ама как го навързах, а? Бива си ме, няма спор.

  Доказателства:

  1. Че е бил комунист, няма нужда от доказателства, иначе нямаше да стане през 1921 г. член на Комунистическата партия.

  2. Сексизъм – това е лесно: 

     И един ли влюбен брат,

     с своя блян неотразим,

     дебне дева светла кат

     приказка на братя Грим?…

  „Влюбеният брат“ дебне „светла дева кат /!!!/ в приказка на братя Грим“. А какви са приказките на братя Грим? Страшни! То „Хензел и Гретел“ не бе, то „Рапунцел“, то  „Румпелщилцхен“ – да ти настръхне косата: родители изоставят децата си, за да има храна за самите тях, държат дъщерите си в непристъпни кули или същите тия дъщери наивно продават децата си на случайни злодеи – да не изброявам още! Абсолютно и тотално женомразство! Защо „влюбеният брат“, като е толкова влюбен „дебне“ като някой звяр, сякаш жената е плячка и предмет бездушен? Тя своя воля няма ли си?

  А малко по-нагоре:

 И възпламналата плът

 с маската на вечен грим

 призовава в странен път

 всеки девствен пилигрим.

  Сега пък нагримираните кокони възпламеняват страсти и примамват невинните „девствени пилигрими“. Тия лоши, лоши кокони! Да бяха без грим, пилигримите щяха да сдържат плътта си от „възпламеняване“, това е сигурно, питайте мен!

  Нататък:

  Но минават в свиден шум

  вред маскирани жени

  и гнети ги лек парфюм

  в свойте шеметни вълни.

  Да наречеш гримираните жени „маскирани“, си е чист сексизъм. Добре поне, че авторът не се е усъмнил в прав текст, че упражняват най-древната професия, но има, има подобни веяния! И ако се върнем на първа точка за комунистическия мироглед, в един фейлетон – „Карнавална приказка“, Смирненски /т.е – Измирлиев, маскирал се с никнейм/ развива същата тема – за маските. Според него те прикриват духовната бедност на богаташите. И кои са маскираните в конкретното стихотворение? Жените. Ерго… Ето това е сексизмът, подбуден от комунистически възгледи – цял-целеничък и неопровержим като Маркс и Енгелс!

 3. Творческа немощ на поета. Тук направо мога да се развихря!

    То не са липсващи удвоени  предлози и налични такива, баш където не им е мястото / „със чужди звън“, „с своя блян“/,  недопустими съкращения /“кат“, вместо като и на всичко отгоре – в края на стиха и съответно ударено/, форма „свойте“, вместо „своите“, досадни повторения на варианти на „цветен“ във всяка строфа – “пъстроцветен маскарад“ /не съм чувала за черно-бели маскаради/, цветен сън /тук имаме указване на признаци на психично заболяване – как смее да поставя диагнози тоя писач, след като не е дипломиран психиатър!/, „конфетен цветен дъжд“ /ами цветен ще е, щом е конфетен, близко до ума/  и т.н. И какъв е тоя „свиден шум“? Кому е свиден? На жените? Защо тогава малко по-надолу ги „гнети“ парфюмът, който на всичкото отгоре е и лек! Как може да те гнети нещо леко? Пълни недомислици!

  Но черешката на тортата съм я оставила за накрая:

  …а в конфетен цветен дъжд

  молят хиляди сърца:

  „Нека маски са веднъж

  истинските ви лица!“

  Чии може да са тия „хиляди сърца“? Явно са мъжки. А според фейлетона – на бедняци. Значи имаме хиляди бедни мъже, въздишащи по богатите гримирани жени и желаещи да видят истинските им лица. И кога това е възможно – само на сутринта. Значи – искат ги голи и бедни като тях самите. Ще рече – желаят им злото. Защото, ако истинското лице стане маска, това означава, че богатството ще стане бедност, нали? Комунистически реваншизъм и сексизъм, нали ви казах! Всъщност това финално изречение въобще не е стилистически издържано. Може да се изтълкува, че върху истинските лица на многострадалните богаташки авторът иска да положи маски с образа на… истинските им лица, което е абсолютна безсмислица.

  И питам се, ако „великият“ поет ме беше срещнал на „Витошка“ в някоя теменужена вечер с бозавата ми рядка косица и с неоскубани косми по лицето, нежели щеше да му се прище да засуча аз тия косми, както „суче мустачки млад пристав“, или щеше немедленно да ме прати на кола маска? Те ти, Христо, и маскен бал!  

  Та направих аз на пух и прах Смирненски и седнах да чакам резултата       . След няколко дни „Стената на плача“ ми каза, че не са оценили моята креативност и унищожителна искреност. Дотук с писането на есета „без маски“. Бях скъсана – и по история, и по БЕЛ. Пуста ми уста лавандулова!

   Сега навивам татето да пусне връзки в едно издателство, че да ме назначат за редактор, за да си отмъщавам на живите поети, че са завършили филология. Още се дърпа, но ще го убедя, знам си. Той, милият, не е сескист и душа дава за дъщеря си.

   Че и защо му е тая душа негова неугледна и неподкупна, нали си има маска, и то каква!

  Чудя се дали да не взема да пратя есето на някой конкурс, белким там са по-безпристрастни от професорите!

  Автор: Мичка Есеистичка, дъщеря на тежкия търговец на лавандула от Пирдоп Дафин Златишки, с черен колан по карате и с връзки в Министерството на културата и на още някои други места – да се има предвид от журито!   

4.10.2023

Произведението, със съкращения, участва в конкурса на Регионална библиотека „Христо Смирненски“, Плевен „Нека маски са веднъж истинските ви лица“ и спечели съвсем заслужено грамота за участие.