За шестата смърт ще живея - 10 глава

Газеха тихо през мочурището в нишка по един, хванали се за въже. Бартак водеше, проверявайки с пръчка пред себе си, преди да стъпи. На някои места затъваха до кръста, лепкавата тиня ги дърпаше безжалостно, изцеждайки силите им. Напредваха толкова бавно, че зората щеше да ги настигне. Трябваше да бъдат и безшумни, за да не привлекат вниманието на часовите.

Когато стигнаха стените на Карпадор, не искаха да мислят за връщане. Седнаха за почивка и светлината на деня изсуши пръските кал по челата им.

Щом ги забелязаха, Бартак побърза да извика, преди да им изсипят някой казан с врящ катран отгоре:

• Идваме да преговаряме.
• Кои сте вие? – чу се отдалеч.
• Пратеници на крал Юркут.
• Вашият крал може да си го завре отзад. Пръждосвайте се с цялата си сбирщина глупаци!
• Поне да поговорим с мир? – Бартак губеше надежда. – С часове газихме дотук.
• Искате да ни окаляте замъка? Почукайте на портата, пък може и да ви отворим!

Шестимата тръгнаха край стената. Докато стигнат голямата порта с дебела желязна решетка, тя вече се повдигаше със скърцане.

• Оглеждайте и запомняйте всичко! – нареди тихо Бартак.

Дърводелците не реагираха, само Сегеван кимна.

Посрещнаха ги десет бронирани мъже, по стените и пред втората порта стояха много стрелци.

• Какъв ранг имате?

Бартак щеше да отговаря на всичко, така се разбраха.

• Аз съм стотник, това са мои войници.
• Много си млад за стотник. Името ти?
• Бартак Отрел.
• Ти влез, заедно с още един! Другите остават тук.

Не беше добре, но все пак нещо. Сегеван го последва.

Оставен сам, Бартак би се изгубил. Цялата крепост бе лабиринт от улички с високи стени, всеки ъгъл имаше изграден участък за отпор срещу нашественици. Наистина непревземаемо място. Дори портите да бъдат разбити, десетина смелчаци можеха да удържат армия с часове. Какво оставаше за две хиляди?

Въведоха ги в неголяма каменна зала, където ги посрещна управителят на Карпадор.

• Надявам се да не ми губите времето. Казвайте за какво сте дошли!
• Предполагам не сте тръгнали за никъде?
• Предполагай всякакви хитрини! Аз пък съм уверен, че дойдохте да огледате. Стотник, значи? Какво, големците ви страхливци ли са?
• Не, просто не обичат да преговарят. Дошъл съм за доброто на всички. Нашата заповед е да не мръднем от тук, докато не се предадете. Не искам хората ми да умират.
• И аз не искам това за моите. Не очаквай да влезеш в историята като стотникът, превзел Карпадор. Това значи аз да се прославя като управителя, загубил непревземаема крепост.
• Ако се предадете сега, никой няма да пострада, обещавам.
• Ако вие си тръгнете също. Не си много добър в преговорите. Трябваше да дойдеш с подготвено предложение, което поне да ме замисли. Кажи на командира си, че съм разочарован! И че можем да устоим на дългогодишна обсада.

Тръгнаха си, не постигайки особен успех. На дневна светлина видяха, че има изсъхнали участъци от полето и можеха да се приберат без да газят в тиня.

Винаги има друг, по-лесен начин, разбра Бартак. Само трябва да успееш да го видиш.

Звяра ги пресрещна в началото на лагера, почти влачейки още един човек.

• От вчера те издирвам, Бартак. Трябва да чуеш историята на този. Изпи ми всички запаси от вино.
• Покъсно, уморен съм.
• Не, сега! Почвай да разказваш, бе!

Дърводелците вече разговаряха с Тагнус, описвайки видяното:

• Първата порта е метална решетка, с дебелина на прътите колкото ръка. Стената е шест метра дебела, от дялан камък, на няколко самостоятелни слоя, като глава лук. Втората порта е от буково дърво, с метална облицовка, две педи дебела.

Тагнус видя влизащите и прекъсна разговора:

• Да чуем какво има понавътре.

Бартак побутна войника:

• Първо, този мъж има интересна история. Разкажи я пак!
• Ще ми е за четвърти път от вчера.
• Последно, обещавам!

Мъжът се съгласи, още повече под озадачения поглед на Тагнус.

• В нашето село има един борец, викат му Търбуха. Никой не може да го победи. Постоянно участва в турнири по сборовете и все печели. Докопа ли те веднъж, направо те смачква. Но се появи друг борец, не знам откъде, и го предизвика. Беше два пъти подребен, макар и жилав. Извади колкото пари има и ги заложи на себе си, докато всички други залагаха на Търбуха.

И така, битката започна. Единият огромен и бавен, другия бърз, но дребен. Новият опита няколко удара, а юмруците му потъваха в меката плът без резултат. Търбуха го сграбчи и щеше да го прекърши, онзи едва се измъкна.

Тогава опита нова тактика, която беше глупава. Срита Търбуха в левия глезен и се дръпна. С бързи движения го рита още няколко пъти на същото място, после отскачаше. Търбуха не чувстваше нищо и се опитваше да го настигне, но не успяваше.

Продължи така, без удари с юмруци, само го риташе в глезена. Омръзна ни, това не беше битка и започнахме да го освиркваме.

След още малко забелязахме, че Търбуха започна да накуцва. Непознатият не спираше, ритна го още няколко пъти все на същото място и накрая само изгледахме как Търбуха се свлече на земята, не можеше да помръдне повече.

Новият си замина пълен с пари, а нашия с месеци се опитваше да проходи.

Тагнус стоеше зяпнал, обичаше истории.

• Хареса ми, много хитро! Мислим за крепостта, нали, Бартак?
• За нея. Може би намерихме решение.
• Да насочим цялата си сила на едно място? И пак може да отнеме месеци, това не е крак.
• Ще ускорим процеса, извинете, че ви прекъсвам! – Сегеван излезе напред. – Земята е напоена с вода. Ще оградим участъка, за да проникне до основите и да отслаби опората.
• Ти беше шампиона с щит, помня те! Тагнус го посочи доволно с пръст. – Бартак, все интересни хора намираш.
• Имам приятели.
• Опитваш се да ме засегнеш? Все едно не съм те чул, днес съм в добро настроение. Хайде, хора, чака ни разбиване на шестметрова стена! Остана да решим къде ще ударим.

Тагнус скочи, разгъна на масата чист пергамент и със смело движение очерта кръг на него.

• Това е крепостта. Тук е портата. Тук сме ние.
• Може ли? – Бартак направи жест към перото.
• Заповядай! – Тагнус му го подаде с театрален жест.
• Реката минава през крепостта. Тук, където влиза, изглежда найлесния начин за проникване, въпреки решетката. Вече са го пробвали. Тогава от Картадор са засипали входа, спирайки реката и нападателите са се издавили, засипани от стрели. Тук – ръката му заобиколи кръга, - реката излиза. Отново има решетка, буйните води довършват защитата. Смятам, че това е мястото.
• Първо е найнеудобното и второ, как ще влезем от там?
• Няма да влизаме, невъзможно е. Те ще излязат при нас. Успеем ли да срутим част от стената, тя ще запуши изхода и крепостта ще се превърне в кофа, в която изливаш вода.
• А мишките се давят – довърши Тагнус, подскачайки весело. – Защо никой не се е сетил досега?
• Опитали са се преди повече от сто години, но тогава са нямали балисти като нашите.

Стрелците имаха обхват от сто метра, скорпионите надхвърляха двеста. А балистите стреляха до триста.

Цял ден защитниците гледаха как камък след камък летят към крепостта им и се разбиват с грохот. Мислеха, че през нощта ще е спокойно, но машините вече бяха калибрирани и продължиха неуморно в тъмното. Никой от двете страни не мигна, слушайки монотонните удари. Едните от вълнение, другите с притеснение.

Продължи и на другия ден. По обяд портата се отвори, излязоха трима конници и препуснаха към армията. Беше лично управителят, следван от свои съветници.

Тагнус поиска да му изнесат един стол и се изпъна като крал, а дошлите трябваше да стоят прави пред него.

• Бартак, къде си? Ела да видиш как се преговаря!

Управителят поздрави и заговори:

• Преценихме силите ви и разбрахме, че сте уцелили слабото място на Карпадор. Рано или късно ще потопите крепостта, затова предлагам да се предадем при първоначалните условия.
• Какви условия? – изненада се Тагнус.
• Че никой няма да пострада. Така говорихме с него – управителят посочи приближаващия Бартак.

Офицерът се наклони, облегнал лакти на дръжките на стола.

• Той е стотник. Аз командвам тук и моето условие е един от вас да умре.

Разколебани, тримата се върнаха в Карпадор. Канонадата не спираше. Едва привечер излязоха отново. Тагнус ги очакваше на стола си.

• Размислихме – въздъхна управителят. – Ще жертваме един от нас.
• Само че това предложение важеше на обяд. Сега е вечер и имам ново – десет ще умрат.

Разтреперан, управителят не можеше да мръдне. В очите му се появиха сълзи.

• Съгласен съм. Нека атаката спре, по първи зори ще отворим Карпадор за вас.
• Става! – Тагнус скочи от стола си. – Къде е Ток? Нещо огладнях.

Замина да го търси, а забравеният управител издържа още няколко мига, преди да се свлече на колене. Спътниците му се наведоха да го подкрепят, а стотниците гледаха тъжно отстрани. Възрастният мъж повдигна поглед към Бартак, преглътна с мъка и произнесе:

• Доволен ли си? Сега е твой ред.

На другата сутрин колона от хора се проточи през портите на Карпадор. Тагнус стоеше пред стените, яхнал жребеца си и гледаше как мъжете хвърлят оръжията на куп, мятат торби на гърба и потеглят към планините. Управителят приближи, облечен скромно в пътни дрехи, следван от десет старци, които без друго нямаше да издържат на прехода.

• Това е твоят дан.

Подредиха се в редица пред коня. Тагнус извади меча си, огледа го и го хвърли в краката на управителя.

• Действай! Искам ти да го направиш.
• Не мога да го сторя, това са бащи  и майки на мои войници.
• Точно затова. Ти държеше живота на хората си в ръце, ти имаш правото да го отнемеш. Аз няма да се цапам.

Бартак и мъжете, стоящи зад него, вече истински го мразеха. Такива бяха благородниците, арогантни, самонадеяни, злобни и пълни с прищявки. Животът на другите не струваше нищо за тях. Играеха си, всичко беше забавление.

Плисна кръв при първия удар, старецът не помръдна. На втория управителят вече не виждаше нищо, цялото му лице бе опръскано и примесено със сълзи. Стана истинска касапница с безразборни удари, повечето неточни. Уби някои по два-три пъти, за други му трябваха още толкова удари, хората изпопадаха ранени, а той скачаше и мушкаше наред.

От преминаващата колона поглеждаха с горест и продължаваха напред. Накрая се изтеглиха и пред портата останаха последни десет трупа и един обезумял човек.

• Стига толкова, готово! – на Тагнус му омръзна.

Управителят се спря, но в замазаните му очи вече нямаше разум. Хвърли меча и започна да бърбори неясни неща, от устата му излизаше пяна.

• Разкарай се! – Тагнус приближи и го ритна.

Лудият го погледна неразбиращо, след което затича през полето без посока. Карпадор падна за две седмици.

• Пълен ненормалник, пооткачен е от Звяра!
• Звяра не е откачен. И стига си приказвал, ще те чуе който не трябва!

Войниците се връщаха у дома, забравили омразата си към Бартак. Сега ненавиждаха Тагнус. Успокояваха ги три неща – че никой не умря, че им връщат заплатите и че курвите ги чакат.

Страшното беше като влязоха в Карпадор. Някой от тях бутна не където трябва и механизмът, майсторен цяла нощ от доскорошните защитници проработи. Стената, която обстрелваха отвън, сега се срина отвътре, а буйните води на реката не чакаха, веднага плъзнаха по завъртяните улички, създавайки мощни, повличащи въртопи.

Цяло чудо бе да се измъкнат навреме. Трета и пета реторха трябваше да останат на гарнизон, но крепостта стана неизползваема и всички си тръгнаха.

Четири дена по-късно вечеряха по масите в базовия лагер, от големите шатри се чуваха стонове, а Тагнус пиеше чаша вино в компанията на Бартак. Офицерът обмисляше думите си, стотникът чакаше да го освободят. И на двамата не им беше весело.

Тагнус започна:

• Аз изпълнявам обещанията си, Бартак, мъж на честта съм. Но когато някой те унизява, трябва да му отвърнеш със същото, иначе те стъпкват. Ти ме измъкна от невъзможна позиция, после ме спаси от потопа. Нарочно го правиш, да ти бъда задължен.
• Не трябваше да умират хора – позволи си да каже Бартак.
• Те щяха да умрат по пътя. Проявих милост и власт едновременно.
• И жестокост.
• Че не ги убих аз ли? Ще ти призная нещо, Бартак. Всъщност, няколко неща. Никога не съм убивал човек, не мога да го направя. Мога само да заповядвам. Аз не съм кой да е, не съм низвергнат благородник. Крал Юркут е мой баща. Титлата ми е принц, макар и от незаконна връзка. Никога няма да седна на трона, има двама законни наследници, но съм отгледан и възпитан като принц. Другите ме мразеха, защото се бунтувах срещу правилата, кралят не ме заобича, затова съм тук.

Бартак слушаше.

• Знам, че никога няма да станем приятели, но между нас има връзка, като две противоположности, два различни свята, които се допълват. Бих се разменил с теб веднага. Помниш ли заповедта на краля? Че офицерите командват в мирно време, на военните мисии даркинът се води от генерал? Тази обсада не беше заповядана от крал Юркут, проведох тест със себе си. Нямаше да те обеся, щяхме да постоим малко и да се върнем. Ти отново ме изненада, Бартак, затова те награждавам. От днес ставаш командващ втора реторха. Има нужда от такива постове, утре ще реша кой да отговаря за другите.

Бартак отпи от виното, но мълчеше.

• Няма ли да кажеш поне едно благодаря? Или идеи за командири на другите реторхи? Добре, ще си помълчим.
• Мога ли да си вървя?
• Не може. Нали спиш тук?

Вратата се открехна и четирите курви влязоха с кикот.

• Приключихме с войничетата и идваме, както наредихте. Къде са другите стотници?

Тагнус се изправи и разкопча колана си:

• Тук вече няма стотници.