За страховете, черните дупки и надеждата...

От години в съзнанието ми са се настанили множество страхове. Някои и аз самата не мога да ги обясня, защото дори и аз не се разбирам понякога. Едно обаче знам – след поредното разочарование и силна душевна болка попадаш в следващата по ред черна дупка. Само дето този път е по-голяма и е все по-трудно да „издрапаш” на повърхността.

През всичките тези години обаче със сигурност разбрах поне едно нещо за себе си – че съм по-силна, отколкото показвам обикновено и по-слаба, отколкото някой може да предположи. И че колкото и да го отричам, имам нужда от някого, който да ми помага да се измъкна от черните дупки. Някой, който знам, че ще ме хване, ако започна да падам...

- Знаеш ли, че съм виртуално влюбен в едно момиче от твоя град? С две години по-малка е от теб... – седя срещу монитора и се пуля... Защо ми казва толкова лични неща още в началото на първия ни разговор. А и обикновено аз съм тази, която „отрязва” другия човек. Де да знам. Странно ми е.

Спомням си, че в някой от следващите ни разговори той ми обясняваше, че е искрен от безумие. „Не трябваше да ти говоря така тогава. Пак постъпих глупаво. Ами ако все пак...”

Интелигентен е. Допада ми. А по-лошото е, че и той го знае. И се чудя... кога ли точно съм престанала да бъда резервирана и съм започнала в действителност да се отпускам...

Малко е странна цялата ситуация. Познаваме се от няколко дни, а си говорим все едно се знаем от години. Споделяме всякакви лични неща, за които и двамата не бихме си позволили да говорим с някой друг.

Той ми разказва за страховете си. Моите са подобни, а някои дори са същите. По някое време усещам как наистина започвам да се отпускам. Кога престанах да говоря с непознат и започнах в негово лице да виждам голяма част от себе си?...

Симпатично момче. Само дето се опитва да изкара на показ някакви странни негативи, вместо хубавите си черти, които аз сама бездруго вече съм видяла.

Откакто се помня, все се опитвам да изградя някаква защитна стена около себе си, за да не бъда наранена. А той се намъква тихичко близо до страховете ми и започва да търси удобно място да се настани в съзнанието ми. Де да знам. Така погледнато, изглежда лесно. А такова ли е всъщност?!

- Здрасти... А какво става покрай теб, каква е тази шумотевица? – има приятен глас. Не знам защо, но ме беше страх от този глас, поне в началото. И май още ме плаши в известна степен.

Гласът му наистина е хубав. Казах му го, но той си го знае и сам. „Освен всичко останало си и скромен”, шегувам се аз. Смея се. Приятно ми е. И мъничко се притеснявам. Не помня всичко, което му казах. Сигурно на моменти съм му говорила несвързано. Като се притесня, обикновено или мълча като риба и трябва да ми теглят думите с ченгел, или бъбря и се смея. А сега определено се притеснявам.

Слуша ме, докато му говоря и отвреме-навреме се шегува с мен. Смеем се заедно. Така като го чувам, е някак по-лесно. Гласът му ме успокоява в известна степен, макар и да се притеснявам. Иначе шегите му доста често ме стряскат. Обича да е привидно сериозен и да наблюдава реакцията ми. А аз се дръпвам, притеснена от това да не го засегна с нещо, което кажа.

- Плашиш се, защото ти пука.

- Защо? На теб не ти ли пука? – изстрелвам аз поредния си въпрос.

Той мълчи известно време, след което тихо казва:

- Пука ми, разбира се. – после пак млъква.

Де да знам. Интересен човек е. Не само защото не се познаваме още. „Не се познаваме, не си ми свикнала още.” – така казва. А ме усмихва. Наистина успява, по дяволите. „Радвам се, когато се смееш. Хубаво е. Харесва ми.” – говори ми пак с чаровен глас. Радвам му се и потъвам някъде в дълбокото на гласа му... Но понякога и безумно ме плаши. Особено когато направи някоя остра забележка (в повечето случаи на шега). Веднъж... дори ме заболя. Не знам защо. Просто една сълза преля от окото ми, търкулна се и падна на клавиатурата. Но той не знае, няма да разбере.

- Плашиш ме, когато се дръпнеш и ми се скараш. Нищо, че се шегуваш. Просто се стряскам. Такава съм, по дяволите.

- Защото не си ми свикнала. Така е по-лесно. Чуваш ме, можеш да разбереш по тона ми, че се шегувам. Не ми се връзвай.

- Просто звучиш твърде сериозно. Затова предпочитам в такива ситуации да се свия в едно тъмно ъгълче и да изчакам бурята да отмине, отколкото да рискувам да те подразня. Не искам да те се караме.

- Мрънкало съм. Такъв съм – все сърдит за нещо. Но ти обещавам да се постарая да не те притискам повече в тъмния ъгъл.

- Цупльо си. Ама аз ти се радвам и пак те „лигавя”.

Той продължава да се шегува с мен. Говорим си за пердета, килими, къща, деца, уют. Хубаво е. И адски странно. Мисля, че и на него му е приятно, макар и да си мълчи доста. Пак се шегува – „Я излез на терасата”. Смеем се. Не знам защо, ама ми се иска да ми партнира в онова танго от „Усещане за жена”. Какво пък – дори и само за един танц. Нищо, че не може да танцува танго. Някой ден може и да го науча...

А аз пак си мисля. Кога наистина започнах да се отпускам пред него и да го допускам малко по-близо до себе си? С какво спечели доверието ми? И кога започнах да се чувствам така, както не съм се чувствала от много време насам – че ако започна да падам в поредната черна дупка, той дори и несъзнателно ще ме хване и ще ме издърпа. Пък било то и от разстояние...