В Тронхейм отново беше Коледа.
Леденият вятър режеше като бръснач лицата на увитите с шалове минувачи. Норвежко море беше замръзнало... не изцяло, но ледът в сивата, студена вода беше достатъчен да накара човек да потръпне. Беше тъмно и осветлението, празнично и весело, уравновесяваше суровия климат в централна Норвегия. Улиците, покрити със сняг до колене и ужасно заледени, бяха изпълнени с хора с щастливи лица, които не обръщаха внимание на изтръпналите от студ крайници и жестокия брулещ вятър. От уредбите, разположени из улиците и особено в централната част на градчето, се чуваха коледни песни, които само допринасяха за общото настроение. Украсата беше навсякъде – гирлянди, дискретно увити около тон-колоните, които с невидимия си блясък караха хората да се усмихват, небезизвестния дядо Коледа, промъкващ се в комини и спускащ се от тераси, множество светлинки, проблясващи в мрака като диаманти. Всичко това създаваше на градчето една неповторима атмосфера, която привличаше туристите като магнит. По коледните празници Тронхейм се превръщаше в уютен дом за всички, а хората, независимо дали бяха изживели живота си тук старци или вчера пристигнали влюбени, дошли да се насладят на мястото, се чувстваха като едно голямо семейство. Може би заради това туристите предпочитаха Тронхейм – в големия град това специфично усещане беше отдавна забравено или може би просто изпуснато в студения бяг на сивотата. Но тук, в това неголямо градче... Дори пристигналите преди няколко минути усещаха, че сякаш се разтоварват от тежестите на забързания живот и се отпускат, ставаше им леко на душата.
Ето защо днес всички се усмихваха – всъщност не можеха да изтрият усмивката от лицата си. Днес беше Бъдни вечер. Утрешният празник всяваше спокойствие и някакво щастливо очакване в сърцата на хората. Заснеженият град беше като в приказка, а никой не искаше да избяга от нея. Всички витаеха високо из облаците, съзнавайки с някакво ъгълче на съзнанието, че след няколко дни ще им се наложи да слязат оттам, а точно след Коледа ударът на връщането в реалността беше двойно по-болезнен. Но дори това не можеше да наруши почти свещеното спокойствие на градчето, малка светлинка на щастие сред дългата северна нощ.
Върхът на коледното настроение в Тронхейм беше високата елха,”небостъргачът”, както я наричаха жителите. Беше украсена с всевъзможни играчки. Според поверието, който закачи играчка на дървото и си пожелае нещо, то ще се сбъднe, независимо кога. После украшенията щяха да бъдат продадени от управата на градчето, а парите, взети за тях, щяха да бъдат дадени за благотворителност. Заради човеколюбие ли, заради егоизъм ли, елхата беше отрупана с играчки от върха до най-ниските клони. Наоколо имаше стълби, предвидливо поставени, за да се разположат играчките равномерно по клонките.
На най-високото стъпало беше стъпило едно момиче, увито в няколко шала. Дългата и черна коса, рядко явление за този край, се вееше, разпиляна от жестокия леден вятър, но тя не обръщаше внимание. През неособено дългия си петнайсетгодишен живот бе излизала извън Тронхейм точно два пъти и затова беше свикнала с климата тук.
Момичето тъкмо закачаше на клонката фигурка на добрия старец. Играчката беше почти реална. Когато приключи, девойката отдръпна бледото си, увито с лилав шал лице, от което се виждаха само чифт големи, красиви черни очи, обрамчени с дълги мигли, и огледа доволно свършеното. Тя сама беше изработила тази малка фигурка на дядо Коледа и той изглеждаше почти като истински, може би заради желанието и любовта, вложени в направата му.
“Какво да си пожелая?” – помисли си тя. – “Имам много неща. Щастлива съм. Какво повече да искам?”. Тя извъртя очи към черното небе и се усмихна. “Дядо Коледа... не знам какво трябва да се случи и какво не, но... искам да направиш така, че тази приказка никога да не свършва. Не искам да се връщам в реалността. Искам вечно да е Коледа, да е уютно и всички да сме едно голямо семейство. Твоя Матилда.”. Изрече го наум, като клетва. После се засмя тихичко в тъмнината. Колко детско желание! Нима някой още вярваше в дядо Коледа? И все пак... ако не е вярата, то какво ни остава?
* * *
Матилда не можеше да заспи, вслушана в зимната виелица. Вятърът заплашваше да събори дървената къща на два етажа. Момичето се беше сгушило на желязното легло, покрито с няколко одеяла, за да не се усеща надупчения дюшек, станал на буци от многогодишната употреба. Беше се заметнало с дебела завивка, облечена в яркочервен платнен плик, но въпреки това трепереше. Дали от студ или от нещо друго...
Коледното нетърпение! Онова благословено чувство! На колкото и години да си, обземе ли те, внезапно се превръщаш в седемгодишно дете, очакващо с нетърпение подаръка си.... В кълбо от нерви с присвит стомах и усмивка в очи, обвито в уют и празнично настроение, изпълнено с любов...
Внезапно Матилда отметна завивката. Тя седна в леглото, пружината изскърца, обутите и в дебели чорапи крака докоснаха дъсчения под. Матилда пъхна едно кичурче коса зад ухото си и полека се изправи, като внимаваше да не събуди родителите си. После пъхна крака в удобните домашни пантофи и пристъпи край прозореца. Навън беше тъмно, снегът беше натрупал, но вече не валеше толкова силно и вероятно скоро щяха да го изринат.
Матилда открехна вратата на стаята си и се шмугна в коридора. Не беше съвсем сигурна къде отиваше. Може би просто да изпие чаша чай край елхата, унесена в тишината, нарушавана единствено от мекото методично тракане на часовниковите стрелки... Така правеше всяка Коледа. Когато беше малка, това беше, за да чака дядо Коледа. Сега се бе превърнало в навик, който очакваше с нетърпение всяка година. Харесваше и да се опива от тишината, някак вълшебна през нощта. Харесваше и да е сама, да дреме над димящата чаша в уютния хол и да размишлява.
Само че този път беше различно.Матилда го усещаше. Беше надраснала този навик.
Слизаше по стъпалата пъргаво и тихо. Стъпваше по дъските, които не скърцаха. В антрето се спря за секунда, колкото да чуе дали не е събудила някого, и се вмъкна в хола. Бръкна в гардероба и извади някакви дрехи оттам. Преоблече се бързо и безшумно, като току се ослушваше. После навлече някакъв кожух – оказа се нейният – и излезе в тъмнината, като не забрави да заключи външната врата.
На улицата не беше особено тъмно, въпреки полярната нощ – в навечерието на празника украсата беше по-ярка от всякога и не позволяваше на мрака да проникне и да всее паника в душите на щастливите семейства. Матилда се промъкваше по тротоара. Все още не беше съвсем наясно къде отиваше, ето защо кривна към любимото си място – кея. Спусна се към Норвежко море.
На познатото и място се извисяваше огромен ясен. Беше свикнала с него, беше любимото и място. Но не там беше проблемът. Върхът му не се виждаше, а чезнеше в тъмното облачно небе. Нямаше корени – сякаш стволът му беше забит като кол в земята, продължаваше нагоре и се изпаряваше в мрака. Някои клонки сякаш висяха от нищото, а още по-странно беше, че по тях имаше листа, което накара Матилда да ахне. В този сезон беше немислимо което и да е растение да се раззелени, а ясенът очевидно бе в цветущо здраве... макар да се виждаше само част от него. Внезапно някаква катерица се стрелна по кората на дървото толкова бързо, че момичето едва успя да я фокусира. Тя се спря рязко, контурите и се проясниха за секунда, и се вгледа в Матилда, черните очи проблеснаха с интелигентност, и животното сякаш се усмихна, разкривайки острите си зъби. Преди момичето да успее да осъзнае, катерицата пропълзя нагоре по стъблото и изчезна в трептящите облаци, прозрачни като пара.
Матилда предпазливо разходи погледа си по ствола на дървото, не знаеше какво да си помисли. Подскочи на място, когато видя черешката на тортата – четири елена кротко пасяха листа от висящите във въздуха, незакрепени за нищо клонки. Момичето отстъпи назад, когато едното животно извъртя глава към нея и я стрелна с черните си очи, но погледът му беше много кратък. Еленът отново обърна глава, даже,както и се стори, леко отегчено, и продължи да гризе най-близкия лист, който пък бе оцветен в най-бледия нюанс на зеленото, като рано напролет.
- Дунейр. – чу се мъжки глас.
Матилда стреснато се обърна. Беше някакъв странен тип – това беше първото описание, което и дойде наум. Имаше дълга до малко под раменете коса, къдрава и малко сплъстена, но бухнала и рошава. Беше рус, значи сигурно живееше по тия места. Имаше бледа кожа и не особено дълга, но пък рунтава брада.. Беше силен,облечен не особено подходящо за студа – някаква кожена туника и панталони, каквито са носили в старите времена. Носеше колан, а на него бе закачена някаква кама, при вида на която момичето изтръпна. По ножницата бяха изрисувани някакви символи. Обувките му обаче компенсираха тънкото облекло – ботуши от естествена кожа, дълги до малко под коляното, и впечатляващо дебели.
- Ами... щом казвате... – промърмори Матилда от учтивост, надявайки се човекът да се махне. Не беше съвсем сигурна как ще обясни наличието на цъфнало дърво и четири елена на кея посред зима, както и факта, че стволът се появяваше и изчезваше в нищото, а клонките с раззеленените листа преспокойно си висяха от въздуха и животните хрупаха от тях.
- Не, не. – отговори човекът. – Така се казва еленът. Харесва те, мисля. Запознайте се. Даин, Двалин, Дунейр и Дуратрор.
- Ъъ... здрасти. – поздрави сконфузено Матилда. Работата не отиваше на добре. Първо това дърво, а сега и непознат мъж и предлагаше да я запознае с елените, намиращи се под него. Още малко, и щеше да я представи и на катерицата.
- А катерицата, мисля, че я видя, казва се Рататоск. Името и означава “Острозъба”, може би сама ще се досетиш защо я наричаме така. Тя е вестоносец между Нидхьог и орела, а точно тази нощ има много работа. Нещата се влошават.
- Ааа... – проточи Матилда, вече определено се притесняваше за физическото и психическото си здраве. Този тип и прочете мислите! “Защо изобщо ми трябваше да излизам сама нощес, и то особено през Коледната нощ? Естествено, че ще се навъдят всякакви психопати! Кой се разхожда сам по това време на годината? Ами сега!” Трябваше да мисли бързо, преди този да и направи нещо. Припомни си какво беше чувала... коляно в чатала, нокти в очите... писъци... Но сега, когато това трябваше да влезе в употреба, някакси не можеше да се нахъса. Може би защото сърцето и тупаше бясно, или защото коленете и трепереха като луди, и това определено не беше от студа, Матилда не посмя да направи нищо, освен да си стои като замръзнала и да повтаря “Ааа...” докато не и потекат лиги. След около половин минута се сети, че може да се простуди, както седи с отворена уста, и я затвори с рязко “Хмм...”. Мъжът я наблюдаваше с развеселено изражение, или поне така си мислеше Матилда, макар само леко да бе подвил краищата на устата си в язвителна усмивка. – Ами аз май ще тръгвам. Чао. – “Колко умно, Матилда!”. Обърна се и тръгна, но преди да бе направила и крачка, се чу познатия вече глас:
- Чакай! Работа ли имаш?
“Ааа, не! Тоя заслужава едно коляно в чатала! Само дето моето прекалено много трепери!”. Матилда се обърна, стараейки се да не се свлече на земята, сърцето и определено биеше по-бързо от нормалното, и го изгледа възможно най-спокойно и студено, или поне тя така си въобразяваше.
- Да, доста. Съжалявам. – каза момичето хладно, но гласът и потрепна точно там, където не трябваше.
- Остани да си поговорим. – предложи човекът. – Не искаш ли да научиш произхода на това дърво?
- Не, благодаря. Аз наистина трябва да се прибирам...- “Шарлатанин! Само да се измъкна по-бързо оттук... Никога повече няма да излизам в Коледната нощ сама, и особено на толкова усамотено място. Хора всякакви!”
- Аз съм Видар, приятно ми е да се запознаем. – мъжът протегна ръка, а Матилда едва не подбели очи. Май напоследък беше модно да кръщаваш детето си на името на мълчаливия бог на отмъщението от митовете и легендите, които и разказваше едно време баба и. Съвсем неправилно, разбира се – този тук очевидно беше голям приказливко. И откровено луд.
- Аз съм... Ингрид. – измисли Матилда, без да поема подадената и ръка. После, осъзнала грешката си, че въобще общуваше с психопатския Видар, се врътна, вирна брадичка и с достойнство се опита да напусне кея.
Обаче не се получи. След първите няколко бързи крачки, в очакване да се обърне и да започне да удря и да вика, момичето се спря като заковано.
- Матилда, почакай!
Беше гласът на Видар. Момичето се обърна бавно, готово всеки момент да побегне. Той си стоеше на място, слава Богу, не беше направил нито една крачка, но сините му очи бяха впити в нея.
- Извинете, познаваме ли се?
- Не съвсем. Всъщност аз те познавам по-добре, отколкото ти мен, но ако ме изслушаш, ще ме опознаеш. Само дето не знам дали ще ми повярваш.
- Аха... – “Трябва да бягам! Тоя май чете мисли!” – Съжалявам, но наистина нямам време. Може би някой друг път. Весели празници! – бързи стъпки... Добре, че живееше наблизо.
- Всъщност не мисля, че са ме запомнили правилно в митовете. Казвам се Вардер, ако трябва да уточнявам.
Матилда не отговори, а забърза крачка. Всеки беше чувал народните легенди, но в момента определено не и беше до тях. Този тип продължаваше да се прави на интересен, а това можеше и да е опасно. Защо и трябваше да излиза изобщо?
- Не че това има някакво значение. – на човекът му се наложи да викне, за да го чуе Матилда през виелицата. – Но не искаш ли да знаеш какво е това дърво? Не искаш ли да чуеш историята ми? Няма да те нараня. Важно е. Може би няма да имаме друг шанс и ще се случи преди да можем да го предотвратим. Остани. Моля те. Трябва. Ако не го направиш...може би няма да има празници, на които да се веселя, благодаря за пожеланието.
“Нахалитет! Няма да се занимавам с психопати!”. Но все пак забави крачка. Гласът, каквито и лудости да говореше, звучеше искрен. Макар че инстинктите и за самосъхранение бяха силни, Матилда постепенно спря. Нерешително стоеше на тротоара, като незапалена свещ, без да се обръща. Виелицата вилнееше наоколо, а косата на момичето се вееше безспир зад гърба и.
- Чакай! Няма ли да чуеш историята ми? Скоро всички ще потънем и трябва да го осъзнаем. Времето ни изтича, не виждаш ли? – изкрещя Видар, или Вардер, или както и да беше името на побъркания брадат тип. При тези думи Матилда просто би ускорила крачка, но сега се обърна, стрелна го с черните си очи, и направи няколко несигурни стъпки напред.
- На мен ли говорите?
- Много добре знаеш на кого говоря. На елените ли?
- Възможно е. Нали преди малко ме запознахте с тях. – отговори ледено Матилда. Не се държеше особено предпазливо, но беше започнала вътрешно да се възмущава от нахалството на Вардер. Пък и какво можеше да и направи този рунтав тип? Живееше на не повече от минута път от кея. Очите и се стрелнаха случайно към камата и момичето се сепна, внезапно сетило се какво може да и се случи, при това доста бързо.
- Добре де, ето, виждаш ли, че няма да ти направя нищо. – човекът извади ножа от колана си и го хвърли във водата. Тя се вцепени. Ето, че отново и прочиташе мислите. Май по-добре да спре да се възмущава от ужасната му брада, пък макар и наум... много добра подстрижка имаше всъщност. Наистина. Даже щеше да накара приятеля си Аксел да си пусне такава брада. Сто процента. – Седни. – Вардер и посочи заледената пейка.
- Ааа, не, мисля, че ще остана права.
- Както предпочиташ. – Типът не даваше вид да е чул последната забележка за брадата, изречена макар и наум, ето защо Матилда се помъчи да си представи Аксел с брада, а после да влее в ума си изцяло положителни чувства относно тази картина. Не че това произведе какъвто и да е било ефект. – Чувала ли си за Фимбулвинтер? Трите зими. Студът идва от всички страни. Време на войни, братя избиват братя. Не може да не си чувала това пророчество. Нека ти разкажа....
Изминало беше много време, откакто приковахме Локи за скалата. Внезапно се появи пророчица, която виждаше бъдещето така, както хората виждат света около себе си. Славата и се разнесе навсякъде достигна даже и до Асгард, нашия свят, този на боговете. Тя предсказа Фимбулвинтер, а после Рагнарьок. Още си спомням думите и, сякаш беше вчера. Один я повика, искаше да разбере какво ни предстои. Веднага,щом пристигна, започна да говори и ето част от това, което каза: “Тогава ще настъпят три зими с небивали студове и ветрове, които ще продължат три години, но хората няма да им обръщат внимание, защото ще воюват непрекъснато за злато, което е заслепило очите им и е помрачило разсъдъка им. В края на третата зима ще паднат оковите, с които е окован бога на огъня и той ще се надигне изпълнен със злоба и желание за мъст. От земните недра ще се изтръгне могъщият вълк Фенрир, а от морските дълбини ще се надигне Митгардската змия.” Забелязала ли си, че напоследък хората се променят, редом с времето? Студенината не е само следствие от промяната на климата и вие го знаете. Но не ви интересува нищо, освен богатството ви. Нищо. Безразличието и егоизмът са завладели Митгард, любовта се осмива от цинизма, добротата за вас е гротеска. Знаете го много добре, но не го съзнавате. И това ще погуби всички ни. – настана зловещо мълчание, нарушавано само от виенето на вятъра, злокобно, безнадеждно. – Ето, въпреки всичко, вие сами ще се погубите. Ще завлечете и нас в бездната. И не всичко ще свърши, не. Тези, които заслужават,ще живеят с оцелелите аси в новия свят. Никой няма да остане невъзмезден и правдата ще тържествува. Тъй е писано, тъй ще бъде. – Вардер замлъкна за миг, загледан в лудия бяг на снежинките, мятащи се безпомощно из въздуха, неспособни да се задържат на земята. – Не знам дали ми вярваш. Сигурно звуча като луд, доста такива имате. И пак заради егоизма ще ме помислиш за побъркан, ще се прибереш на топло, ще си изкараш една хубава Коледа, без да те интересува, че тя ще е последната в живота ти. Времето настъпи. Трите ледени зими бяха знак, но вие не го разбрахте. Имахте шанс да се спасите, но не пожелахте да го използвате. И сега ще си получите заслуженото. Никой няма да остане невъзмезден. Такова е отмъщението.
Настана тишина. Матилда мълчеше,обмисляше казаното от Вардер и възможността то да е истина. Не се ли натрупваха твърде много странни събития за една нощ? Пък и само заради тази реч, която и дръпна, заслужаваше да бъде изслушан. Всъщност на Матилда и беше толкова интересно, че не искаше Вардер да спира. Макар че беше чула достатъчно. Всички обсъждаха, че хората са егоисти, но станеше ли въпрос за промяна, махваха с ръка и жално изпелтечваха “Ами дори и аз да се променя, какво ще помогна на другите? Само дето ще остана без приятели!”. Всички имаха различна представа за приятелството, но общата бе, че приятелят е човек, с когото можеш да излезеш и който винаги ще ти заеме пари, ако не ти стигнат за кутия цигари. При условие, че въпросния приятел вече си е подсигурил дневната доза отрова, разбира се. Матилда имаше много какво да каже, но обобщи всичко в репликата:
- А защо говориш за нас в множествено число? Не всички сме такива!
- Не е вярно. Всички хора сте еднакви, повярвай ми. Дори и ти, която се смяташ за различна и човечна, дълбоко в себе си си един невероятен егоист. Всички сте направени от дървета. А никой не може да избяга от природата си.
- И какво очакваш да стане? Да падне светкавица и да ни порази? Защо ми разказваш всичко това? Познавам митологията на собствената си страна, но това са народни вярвания, които ми разказваше баба ми. Може би искаш да кажеш, че ти си мълчаливият бог на отмъщението Видар, така ли?
- Наричаш ме народно вярване, така ли? – той повдигна леко вежди, а в очите му проблесна нещо, което накара Матилда да потръпне. Тя отвори уста, но той я прекъсна. – С една дума, да, точно това искам да кажа. И се казвам. Вардер.
- Видар. – поправи го Матилда. – И не играеш добре ролята си на мълчаливец.
- О, да. Когато става въпрос за благото на другите, трябва да изоставим собствените си дребни навици, пък били те и отличителни черти.
- Значи искаш да кажеш, че настъпва Рагнарьок?
- Да.
- И ще умрем?
- Да.
- И какво можем да направим по въпроса?
- Не повече, отколкото сте направили досега.
- А защо ми разказваш всичко това, щом е късно да се засрамим?
Вардер отвори уста, но се обърна към Норвежко море като по даден знак, преди да започне мисълта си, и се вцепени.
Към тях пътуваше бял, зловещ, призрачен кораб, направен сякаш от кости.
- “ Нагалфар”... - прошепна Вардер по-скоро на себе си. – Один, всичко свършва! Тя беше права!
- Чакай,чакай! Това сигурно е корабът на някое богаташко синче, празнуващо с приятелите си. Очевидно си пада по черепите... – опита се да го успокои Матилда. Някои хора имаха странни вкусове, наистина, но това не бе повод за притеснение.
- Не, това е “Нагалфар”! Точно така го описа пророчицата! Направен е от ноктите на убитите... - Вардер очевидно не беше очаквал точно това. – Локи се е освободил толкова скоро... Невъзможно!
- Виждаш ли, ти сам каза, че имаме време – поде Матилда, вече не беше сигурна доколко можеше да му вярва. Боговете не съществуваха, знаеха го всички от модерния свят. Но... от друга гледна точка, кой можеше да докаже, че не съществуват? Дали не попадаше в приказка? Обаче ако всичко това беше истина, значи беше избрала грешната приказка... Нима умираха!
Мислите препускаха из главата на Матилда, но тя нямаше време да ги сподели с Вардер, очевидно запомнен неправилно с името си в митовете и легендите. Той от своя страна мълчеше, типично за него, и очевидно обмисляше нещата.
- Мислех си, че имаме време. Тя каза, че това ще стане в края на третата зима... Сега е края на декември. Може би е имала предвид края на годината.
- Както и да е, това истина ли е? Ти ли си бог Видар? Умираме ли? – гласът на Матилда ставаше все по-тревожен и по-тревожен, докато накрая почти не изпищя с разширени от ужас очи.
- Да, аз съм. Вардер, погрешно сте ме записали във вашите свещени книги. Умирате. – поправи я той. – Аз няма да умра. Шепа хора ще оцелеят.
- Ами аз? – Сърцето на Матилда пропусна един удар. Усещаше, че се изпотява.
- Откъде да знам? Повярвай ми, за нас човек повече или по-малко не е от никакво значение. Каквото е писано, ще стане.
- Но нали дойде точно при мен! Няма ли да ми кажеш каква е съдбата ми! - почти изписка момичето. Страхът от смъртта внезапно я скова в хладната си прегръдка и тя неволно пристъпи напред и приседна до Вардер на заледената повърхност на пейката. Виелицата сякаш се усили още повече, с цел да подсили зловещата обстановка.
- Не съм дошъл точно заради теб. Просто търсех когото и да е, някой, излязъл в коледната нощ. В опит да помогна на човечеството. Натъкнах се на теб. Както и да е, нямаме време да си играем на въпроси и отговори. Те идват. Всички великани от Нифелхейм и Йотунхейм. Те ще ви погубят, ще убият и много мои братя. Ще трябва да отмъстя за баща си. – Вардер явно реши, че е казал достатъчно. Стана и отиде при дървото. Матилда беше с гръб към него, но не се обърна да види какво прави. Нямаше значение.
Ето как щеше да умре – просто поредната невинна жертва,пометена в адския бой между боговете. Но явно и тя имаше някава вина.Спомни си думите на Вардер “Никой няма да остане невъзмезден. Тези, които заслужават, ще живеят в новия свят.” А тя заслужаваше ли?
От тези и мрачни мисли я изтръгна някакъв невероятно силен звук, какъвто не бе чувала досега, може би го издаваше рог. Внезапно започнаха да прииждат войни, много въоръжени войни и Матилда реши, че и се привижда. Границата между реалността и вълшебството се бе размила с идването на Коледа – защо да не се събуди на следващата сутрин и да се окаже,че всичко е наред? Момичето стисна очи, но нищо такова не се случи. Внезапно и се прииска да се втурне вкъщи,да зарови лице във възглавницата и да плаче, да плаче, докато не свърши всичко. Но не това беше съдбата и. Беше доведена на това място по неизвестни никому, освен на Норните причини, и щеше да остане тук, докато не се предопределеше съдбата и. Нямаше място за съжаление. Можеше просто да остане на тази пейка и да замръзне от студ... Дори нямаше да се бие и да бъде убита по по-ужасен начин. Едно просто заспиване, и всичко щеше да бъде наред.
Но не биваше да го прави. Трябваше да стане оттук, да направи неща, които не знаеше, да се срещне с хора, които не познаваше.
Матилда се изправи и закрачи към Вардер с намерението да го попита какво да прави, но внезапно се спря и отвори уста от изумление.
Один препускаше на своя осмокрак кон Слейпнир. Имаше златен шлем на главата, а в ръка държеше копието Гунгнир. Асите се спускаха като лавина след него, за да посрещнат врага и да умрат достойно. Вардер не се виждаше никъде. Всичко ставаше за секунди, не беше предназначено за нейните очи и тя се чувстваше странно на място. Обърна глава в посока на кораба и изпищя. Никой не обърна внимание на вика и, който се сля с тропота на копита и звъна на копия.
Морето се вълнуваше както никога досега. Някаква огромна вълна, почти като цунами, или поне така се стори на ужасената Матилда, се носеше с невъобразима бързина към брега, а причинителят и... Беше една огромна змия, може би дори дракон, Беше черна на цвят, с грамадни шипове, по-високи от човек, очите и бяха яркочервени и святкаха хищно. А зъбите и! Те бяха толкова остри, че Матилда я заболя само като ги погледна. Но нямаше време да гледа чудовището, макар да беше готова да се свлече от страх само при вида му. Момичето обърна глава,молейки се змията да погълне кораба “Нагалфар”, и се вцепени при вида на другата адска твар, другото дете на Локи, а именно освободилият се вълк Фенрир. За него бяха чували всички, и всеки се боеше от това чудовище, по-огромно от всичко, което Матилда бе виждала някога. Внезапно си припомни част от пророчеството. Баба и наистина и беше разправяла за Рагнарьок, и сега момичето се сети, че от Фенрир се очаква да убие Один. Дали можеше да се измени съдбата? Според някои това бе възможно. Може би, ако викнеше на бащата на боговете да се пази, не всичко щеше да бъде загубено. Може би нещата щяха да се обърнат в друга посока. Може би Один щеше да спаси всички. Може би съдбата на Матилда е била да предпази Върховния ас. Кой знае? Но трябваше да опита.
- Один,внимавай!- изписка Матилда с глас, който сякаш не беше нейният. Никой не и обърна внимание, никой дори не обърна глава, сякаш не я чуха и най-вероятно беше точно така. Все пак тя хукна, проправяйки си път през въоръжените до зъби войници. Движеше се мъчително бавно през хаоса, имаше чувството, че краката и са от олово, влачеше ги и искаше,трябваше да се извиси напред, внушаваше си, че Фенрир я гони, но не можеше да се разбърза. Крещеше, както никога досега не беше крещяла, мъчеше се да надвика тълпата. По едно време и се стори, че хората се хвърлят пред нея, опитват се да и попречат, сякаш нарочно я спъваха и забавяха. Глупци! Сами предопределяха гибелта си! Матилда продължаваше да крещи, разбутвайки множеството, разтървавайки биещи се войни, макар и неволно, тичаше, но вече и тя не помнеше защо. Просто тичаше и крещеше колкото и глас държи, но думите не отекваха в съзнанията. Никой не я чуваше. Сякаш не съществуваше. А дали наистина съществуваше? Матилда не беше съвсем сигурна.
Внезапно се спря. Ужасната сцена се разиграваше пред очите и и тя не можеше да направи нищичко, за да предпази когото и да било. Внезапно разбра, че не е било нужно и да се опитва. Не можеше да промени нищо. Та тя беше просто едно норвежко момиче от Тронхейм, което сигурно скоро щеше да умре. Всичко, което можеше да направи, бе да чака и да се надява, да се мъчи да бъде смела. Отпусна ръце и за миг помисли, че ще се свлече на земята и ще бъде стъпкана от разбеснелите се тълпи, но успя да се задържи. Впери очи пред себе си в ужас и вцепенение. Беше твърде късно. Фенрир, огромният чудовищен вълк, беше разкъсал великия Один. Момичето постоя около минута така, усещаше как надеждата бавно се срива в сърцето и. Но инстинктът за живот беше по-силен и тя реши да намери Вардер, за да го попита какво да прави. Кой можеше да каже със сигурност, освен трите норни? Ала дали норните щяха да вземат участие в тази битка? Може би не смятаха за нужно, тъй като знаеха, че скоро всички ще умрат.
Матилда потръпна, сещайки се за приятелите и семейството си. Знаеше, че се намира на не повече от десет минути път от тях, но се чувстваше толкова отдалечена от целия си досегашен живот, че не беше съвсем сигурна дори дали някога ги е познавала. Имаше чувството, че се намира на бойното поле от години, че изпитва ужас от толкова време, колкото не можеше да си представи, че е възможно да съществува. В миг осъзна истинското значение на смъртта и едва се сдържа да не се свлече на земята, но вместо това продължи бавно напред, този път спокойно и внимателно, без да разцепва тълпата. Какво значение имаше цял един живот, след като можеше да се изтрие за секунда? Кой щеше да я помни? Какво значимо бе постигнала? Беше ли изпълнила, каквото и беше възложено от съдбата? Дори не знаеше каква беше целта на живота и... Ако имаше цел изобщо.
Обърна глава точно в момента, в който търсеният от нея Мълчалив ас настъпваше челюстта на ужасния звяр Фенрир. Богът разтвори устата му и заби меча си в нея с невероятна сила, на която Матилда не бе предполагала, че той е способен. Откъде ли бе взел меча си? Нали уж хвърли ножа в морето? Може би баща му му го бе дал...
Отмъщението се бе сбъднало. Пророчицата бе права. Дали наистина умираха?
Тор се биеше с Митгардската змия Йормунганд. Не беше сигурна за изхода от тази битка, но не се и интересуваше.
Не беше сигурна къде е. Най-сетне се огледа и установи, че е попаднала на непознато място. Брегът вече не беше равен, а внезапно се прекъсваше и на няколко метра от нея имаше страшна отвесна пропаст. Не знаеше със сигурност дали е съществувало досега това място или се е появило заедно с илюзиите, довели жестокият Рагнарьок тук, в това малко и невинно градче. Тронхеймци сигурно още спяха, без да знаят колко време още им остава, сладко очакваха празника и уюта, незнаейки, че няма да ги достигнат никога вече. Матилда осъзнаваше, че положението е безнадеждно, и се надяваше горещо, макар да не бе наясно какво точно желае. Просто искаше, отчаяно искаше нещо да се случи, каквото и да е, не можеше да понася повече да седи и да чака, трябваше да направи нещо, трябваше...
Усети силен тласък в областта на гърба си и внезапно видя бурното разпенено Норвежко море под себе си. Нямаше време да размисля, дори да изпищи. Извечният природен инстинкт за живот се обади и тя се вкопчи с връхчетата на вкочанениете си от студ пръсти в твърдата скала. Само с едната ръка. Не можеше да си поеме дъх от шока. Виждаше как непредвидливо необлечената и в ръкавица ръка се хлъзга по повърхността на ледената скала, но не можеше нито да усети пръстите си, нито да си помогне по някакъв друг начин. Чувството, че лявата и ръка и тялото и висят безжизнено,замръзнали над бездната, беше неописуемо. Не можеше да изпита страх дори, не можеше да помисли за нищо. Цялото и съзнание беше заето от картината на хлъзгащата се ръка по хладния, неумолим камък. Бегло усети как един от идеално лакираните и нокти се чупи, но не обърна внимание на тази подробност. Трябваше да се спаси, трябваше...
Някак успя да се отърси от транса, наблюдавайки с безкраен ужас, че се държи само на върха на пръстите си за спасителната скала. Бавно, с безгранично усилие, заемащо цялото и съзнание, Матилда успя да вдигне лявата си ръка. Сякаш цяла вечност и отне да замахне с нея и да се хване за плоския камък. Но успя. Вече се държеше с двете си ръце за живота, а това означаваше двойно по-голям шанс да оцелее. Впери глупаво поглед в кръвта, стичаща се по пръстите и. Не усещаше болка, просто в този момент не беше и нужна. Съзнанието и бе изхвърлило всички мисли и чувства, за да запълни пространството с волята за живот. Сънуваше ли...?
- Матилда! Събуди се! – крещяха войниците. Момичето вдигна стреснато глава. Битката продължаваше, но откъде те знаеха името и?
- Матилда! Събуди се! – пищеше още някой в дъното на съзнанието и. Беше някаква жена в бяла рокля, в която тя разпозна себе си. Не, това беше майка и, после се превърна в баща и, в Аксел, във всичките и приятели, които до един крещяха името и и я караха да се събуди.
- Но аз... аз не сънувам... – опита се да отвърне Матилда, но не беше сигурна дали наистина го е прошепнала или просто си го е помислила. Жената в бяла рокля заплака. Не! Трябваше да живее заради всички тези хора, да умре с тях, а не сама... Те не трябваше да тъжат,опита се да ги успокои, да успокои жената,че всичко е наред, че е добре, че живее, че е млада и че е Коледа, но от замръзналите устни не се изтръгна нито стон. Нищо, освен едно кратко, болезнено дихание.
Матилда наистина вдигна глава и само за това простичко движение и беше нужно цялото усилие на волята. Огромно жълто-червено петно бе приковало вниманието и. Някой беше запалил Игдрасил!
Дървото на живота гореше.
То рухна.
Матилда с писък се понесе към ледените води на Норвежко море.
* * *
Новото слънце изгря, по-ярко от всякога. То бе по-светло, топло и силно от старото. Старите царства вече не съществуваха. Високо-високо в небето, по-високо дори от мястото, където някога се беше намирал Асгард, имаше няколко оцелели аси. Сред тях беше и мълчаливият Вардер. Те градяха за себе си нов, по-истински свят. Долу на Земята, покрита със зелени поля и девствени гори, имаше шепа хора. Те полагаха основите на нова цивилизация без завист и злоба.
Но нужно ли бе...?