Пръстите му сръчно се вмъкнаха под тънката й лятна блузка. Точно бяха намерили верния си път и почти бяха стигнали заветната си цел, когато гласът й прокънтя:
- Дан! Забрави! Не тук. Прекалено близо до къщата сме.
Сякаш, за да докаже истинността на думите й, от къщата се чу залп кикот. След малко прозвучаха отчаяни молби и сърцераздирателен плач. Повей на топлия вятър донесе със себе си фрагмент от прощално слово:
- Как можа? Как? Ти… ти… мислих, че си ми приятелка!
- Не съм аз! Никога не бих ти го причинила. Никога не бих те злепоставила по този начин.
- А кой е тогава? Само ти знаеше всичко. Само на теб казвах. Ти беше единствената, с която споделях. Ако не си била ти, значи си казала на някого. Все същата работа.
- Не съм, по дяволите! На никого не съм казвала нищо.
- Разкарай се от пътя ми! Не искам да те слушам, не искам да те виждам, не те познавам!…
Вятърът се умори и потока от думи секна рязко. Гласът на Дан прозвуча в топлата нощ:
- Дали да не им кажем, че ние направихме снимк ...