Пръстите му сръчно се вмъкнаха под тънката й лятна блузка. Точно бяха намерили верния си път и почти бяха стигнали заветната си цел, когато гласът й прокънтя:

- Дан! Забрави! Не тук. Прекалено близо до къщата сме.

Сякаш, за да докаже истинността на думите й, от къщата се чу залп кикот. След малко прозвучаха отчаяни молби и сърцераздирателен плач. Повей на топлия вятър донесе със себе си фрагмент от прощално слово:

- Как можа? Как? Ти… ти… мислих, че си ми приятелка!

- Не съм аз! Никога не бих ти го причинила. Никога не бих те злепоставила по този начин.

- А кой е тогава? Само ти знаеше всичко. Само на теб казвах. Ти беше единствената, с която споделях. Ако не си била ти, значи си казала на някого. Все същата работа.

- Не съм, по дяволите! На никого не съм казвала нищо.

- Разкарай се от пътя ми! Не искам да те слушам, не искам да те виждам, не те познавам!…

Вятърът се умори и потока от думи секна рязко. Гласът на Дан прозвуча в топлата нощ:

- Дали да не им кажем, че ние направихме снимките? – последва иронично мълчание. – Не!

Избухнала в луд кикот, двойката дори не чу запалването на двигателя и свистящото скърцане на рязко завъртяни гуми. Никой от тях не се досети, че пътя за вилата се изкачва и криволичи по скалите над морето. Дори не им мина през ума, че униженото момиче кара с бясна скорост; че няма да може да вземе острия завой и писъкът й ще бъде прекъснат от звука на удар на метал в скала. Никой от двойката не чу зловещия взрив. Те дори не си даваха сметка, че бяха погубили един млад човешки живот. За Дан и Вики беше просто забавно, че са скроили номер на Гери. Бяха се сприятелили с нея по Skype. Обясниха й, че живеят в друг град. Че дори не са доближавали родното място на притеснителната Гери. А тя наивно сподели най-големите си тайни със смятаната за най-добра двойка на училището. А Вики и Дан не си губиха времето – направиха колажи, принтираха разговорите и сега, на най-големия купон за сезона, животът на Гери лъсна пред всички.

- Дан, казах ти – едва си поемаше въздух Вики. – Не тук. Не искам да ни прекъснат.

- Добре, хайде на плажа долу? – гласът на Дан прозвуча приглушено някъде под брадичката й.

Без да му отговори, красивата блондинка хвана за ръка капитана на местния футболен отбор. Стигнали до плажа, не си губиха времето. Дрехите им изчезваха като сутрешна омара под безмилостното лятно слънце. Ръцете му похотливо обхождаха стегнатото й тяло. Захапа я. Вики мразеше това, но го търпеше. Така, както се примиряваше и с вечните му изневери. Човек трябва да прави жертви, за да бъде известен и популярен, все пак.

- Хайде да влезем във водата – задъханият му глас разкъса мислите й, заети със сладурите от отбора на Дан и с нещата, които десет момчета можеха да й направят.

- Добре – съгласи се Вики повече по инерция. Рядко го слушаше. И без това, в по-голямата част от времето, Дан говореше за футбол или за секс. Когато я дръпна към морето, блондинката разбра, че и сега не се е излъгала.

Водата бе като втечнен мрак. Тъмна, необятна, непрозрима, тя бе като въплъщение на опасността. Прекалено пияни, твърде друсани или невъобразимо самодоволни, без значение, двете дребнави човечета налазиха в нея. Плискаха се дразнещо с нервните й окончания. Подскачания, подвиквания, кикот. Предизвикваха смут в цялото й същество.

Лазеха й по нервите.

Морето сякаш притихна. Успокоиха се и най-леките вълнички. Луната оглеждаше кръглото си лице в черното огледало, ширнало се пред Дан и Вики. Неусетно те навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко в гъстия мрак, в който се бе превърнало морето. Водата ги галеше почти любовно.

Дан целуваше Вики, когато я дръпна надолу:

- Искам да те целуна под водата – твърдо каза той. – Винаги съм искал да се целувам под вода.

Водата прие с нежна ласка лицата им. Вики затвори очи и устните й се сливаха с тези на Дан, когато изведнъж устата му, тялото му и въобще самият Дан, изчезнаха. Полуотворената й уста се напълни с вода. Мина през хранопровода и напълни стомаха й. Остави солено-горчив вкус на езика й. Опитът й да се покаже на повърхността завърши безславно. Сякаш черната вода не искаше да пропусне Вики през себе си. Съдържанието на стомаха й натежа като олово, а завесата, разделяща я от заветния въздух – все по-плътна с всяка изминала секунда. Въздухът в дробовете на момичето бе преработен и тялото му напираше да го издиша. Съзнанието на тийнейджърката отчаяно крещеше срещу физиологичните й нужди. Борбата не продължи дълго… Гърлото й се свиваше в болезнени спазми, докато ръцете й драпаха по водната завеса над нея. С последно яростно присвиване диафрагмата на Вики изхвърли въглеродния диоксид от белите й дробове. В този момент, ръцете й бяха пронизани от режеща болка. Последното нещо, което видяха потъмняващите, разфокусиращи се очи, бяха балончетата въглероден диоксид, преминаващи през оцветената с кръв вода…

Бризът леко пробяга по тъмната водна повърхност. Вълничките, предизвикани от появата му, целунаха брега и заличиха стъпките на двама тийнейджъри. А в дълбините, там, където никога не е бил усещан полъха на вятъра; там, в царството на вечното спокойствие, една малка рибка излезе от полуотворените устни на бившия капитан на отбора по футбол.