Северът и югът са като бялото и черното. Майката природа ги противопоставя от вечни времена. Потопихме се в контраста на    посоките в ширналите се пред очите ни северни и южни склонове на Балкана.
  Стръмно изкачване в прекрасна дъбова гора. Нашарена от есента, тя е притихнала и все още топла през октомври. Щедро е посипала с жълъди пътеката, по която изкачваме южен склон. Толкова много са жълъдите, че стъпвайки по земята, стъпалата ни получават невероятен масаж. На места се открива прекрасна панорамна гледка към Еленската котловина. 
  По небето няма и облаче... В синевата му пъстротата на върхарите е пленителна... Минаваме покрай Марков камък, за който легендата разказва,че Крали Марко го захвърлил по следващата го турска потеря.
  На билото сме. Скала, обрасла в сив, парнат от слънцето мъх. Странно е усещането да вървиш по него, защото звукът, който се чува е сякаш от скърцането на сняг. 
  Стигаме до скалното образувание "Костенурките". Стоим върху една от тях. Гущерчета се стрелкат в процепите, смутени от присъствието ни. Вдлъбнатини в скалата са задържали вода. И там... жадно за живот растение смуче живителната течност и краси камъка със свежестта си.
  Продължаваме към "Светилището" и следите от древните траки, живели по тези места. Мястото е с особена енергия... 
  Скоро забелязваме, че почти всички дървета тук са посечени и нямат върхове. Явно сме стъпили върху хълм, който в дълбините си крие богатства, привличащи небесните стихии. Множеството мъртви дървета внасят някаква мистичност около нас. Макар и осветени от слънцето, навяват тъга. Докато щеките ни потропват на кухо върху слоевете листа и мъх над скалата, кръщаваме местността "Гърмяната гора" и продължаваме към Раюв камък. Скрит в гората, той впечатляващо съжителства с вековен бук, разперил клони във всички посоки. Приели се един друг с времето скала и дърво живеят в хармония и са впечатляващ ансамбъл. 
  Пътеката ни води през висока горска папрат. Ярко зелена напролет, докосвана от слънцето през лятото, сега - през есента тя пак се пери, но кафявооранжевите й краски напомнят за леопардова кожа.
  Рязко сменяме посоката, а с това и гората постепенно променя облика си. Хладината на усоето по северния склон заменя топлината на юга. Сухият мъх става тъмнозелен и влажен, горският здравец и свежата папрат заменят изсъхналата трева, а дива старопланинска орхидея ни радва очите и не можем да я подминем без да запечатаме красотата и в снимка. 
  Следобедното слънце през октомври грее ниско и багри полето, ширнало се пред нас в кехлибар и злато. Тишината на гората скоро 
  ‎се отдръпва и далечен шум от резачка на дърва ни уведомява, че селото е близо. Скоро мирисът на пушек и кучешкият лай потвърждават това.
Кръгът е затворен.