Здравей, аз съм...
Вече не вярвам, че ще се обади. И защо да го прави, какво има, че да се надявам. Последните месеци повечето пъти аз съм й се обаждал. Е, в началото не беше така - и двамата се търсехме, понякога писмата ни пристигаха по едно и също време. Понякога бързахме да говорим и двамата, разказвахме за себе си, за миналото си, за плановете си, за бъдещето си. Не за някакво далечно бъдеще, а за предстоящия съботен ден, за идващото пътуване в почивните дни, за поляната, по която сме карали колело и която ни е водела към гората. Или към скалата горе, на върха на възвишението над града. И за дъжда, който ни е мокрил косите, когато изведнъж се изсипва и замита с топлия си мокър дъх прашния асфалт или напуканата, обрасла с трева и лайкучка пътека. И за песента, която започваме да крещим в захлас, защото сме сами под облаците, вятъра и падащите гръмотевици, които ни карат да потръпваме от възторг. Или за морето и големите вълни, под които обичаме да се хвърляме без страх, а после тялото ни да се преобръща на всички посоки, когато нещо ни пробожда под гърдите, докато отново различим горе от долу, въздух от вода, дъно от небе, и след секунди отново да се гмуркаме под новата вълна.
Няма да се обади, рядко вече се обажда. Не, че няма какво да си кажем, а точно заради това. Защото след казаните неща настъпва красива пауза, настъпва очакване, това не може толкова време да продължава така, трябва нещо друго да настъпи. А то не е възможно. Или по-скоро не е прието да е възможно, скандално е, направо си е жива лудост. Кой нормален човек би го възприел като разумно, като нещо, което ще се разбере и подкрепи.
Невъзможно е, няма да стане, няма смисъл да се надявам, няма да се обади...
Не, ще й пиша, пък тя, ако иска да ми отговаря.
- Здравей, аз съм...
----- ------
Вече не вярвам, че иска да му се обаждам. И защо да го правя, така навярно си казва. Да, последните месеци по-често той ми се обажда, така е. Е, в началото беше различно, и двамата искахме да си говорим, и двамата така често си пишехме, че писмата ни пристигаха по едно и също време. Понякога и двамата бързахме да говорим за себе си, за миналото, за бъдещите няколко дни. За това, къде ще пътуваме по празниците, за това къде сме били, по полетата или някъде на високото, където птиците кръжат самотни, но горди над главите ни и когато мокрият дъжд ни се стоварва с хладните си капки върху ни, как тогава се усмихваме широко и викаме, само за да чуем ехото някъде около себе си, и да се колебаем от коя посока пристига най-бързо то. И когато светкавиците разпарят сивото небе, после гръмовете да ни карат да се надвикваме с тях, докато гласовете ни се продерат и отмалели да потръпваме от възторг. И морето, когато бързаме да се гмурнем под вълните, очаквайки новите, по-големи вълни да ни изплашат толкова, че с мъка да излизаме на брега, и водата да ни блъска в гърба, карайки ни да падаме по очи и да търсим после въздух, небе и светлина. А след това отново да се обърнем и да се затичаме към вълните.
Няма да се обадя, няма защо да го правя. Няма какво да си кажем, да, след казаното идва красиво мълчание, но то не може да продължава вечно. Трябва да настъпи друго, а то е невъзможно, то е жива лудост, то е откачено и скандализиращо всички около нас. Никой няма да ни подкрепи, никой няма да ни разбере. Няма защо да му се обаждам, ще си пишем само преди празниците, за да си казваме само хубави неща...
Не, ще му пиша, поне още веднъж ще го направя...
- Здравей, аз съм...
02.06.2009 Любомир Николов
© Любомир Николов Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Антонова, чудесен коментар! Ще идваш ли на срещата другата събота! Поздрави!
-
Връзка без бъдеще, заради самата връзка.
Чудесно пресъздадено! -
( Павлина ), точно затова е това писмо, защото не можем да променим съдбата си. Не защото не сме го написали. И защото има много красота в невъзможното.
-
Събуди спомените, разплака душата...
Май доста хора не сме събрали някога смелост да напишем Писмото, което би преобърнало съдбата ни.
Поздравления, Любо! Чудесен разказ - вълнуващ, завладяващ. -
( Елица, Мария, Марко, ) Поздрави, благодаря !
-
Любо, съдбата е странно нещо. И колкото и да не ни се иска понякога животът ни е наистина просто... съдба! Страхотно! Поздрави!
-
Много истинско, за сродни души, които макар и разделени мислят еднакво...за другия...Докосна ме и ме размисли за мои си нещица....Благодаря ти!-
-
Интересна идея. Хареса ми много. Поздрави!
-
( Нели ), неизреченото сбогом, добре го каза.
( Марти ), хубаво е твоето "хубаво". -
Хубаво :]
-
( Милена ), това е разказ, но все пак идва отнякъде, наистина...
( dimi49 ), винаги има многоточие...
( Десислава ), докосване в сърцето, то идва от душата. Благодаря за коментара. -
Само мисълта за това, как другият ще прочете писмото е достатъчно...за да го напишеш или може би не...Знае ли човек?
-
( Филип, Вилдан), и аз харесах, че сте харесали. Поздрав!
-
И аз харесах! Много топло и човешко!
-
( Петър Койчев ), Благодаря ти. Прочети " Топлината на детството". За Черганово и Казанлък- поздрави на моя град!
-
"Да, меня. Конечно, я. Да, я, конечно, дома!
- Вызываю. Отвечайте. - Здравствуй, это я!"
Хареса ми! -
Взаимността, дори в раздялата и в неизреченото сбогом е завладяваща...
-
Браво Любомире! Този разказ наистина ме докосна право в сърцето(а то нали това е целта) Да незабравимата любов е такава,защото е траяла кратко, и идеална любов на земята няма. Винаги има нещо, което ни спира и пречи!Един човек никога не може да бъде истински щастлив, просто правиме избори.
-
Колко ли много хора са припознали себе си?!!!
-
Здравей, аз съм... Искам да те поздравя затова, че ме накара да си спомня нещо много красиво. Приятно ми е да си спомням, но не само...
-
( Маргарита ), Недей да ме плашиш сега...! Поздрави !
( Яна ), Радваш ме! -
Ти просто ми скъса сърцето...
-
Интересно. Хареса ми.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
