Зеленото чудовище беше пъпчиво. Шепот, танцуващ с вятъра в клоните, и зелени лигави пръсти, милващи едно дърво. 
               - Здравей - каза то тогава. -  Здравей.
               Погледнах малките му влажни очи и ме проряза болка. 
               - Цветен ден, нали? - попитах аз.

               - Есен е.
               - А защо си сам?

               - ...а. Сама. Хората очакват да съм красива, затова. Стоя тук и обичам дървото. То няма очи. Всъщност ми помага да се излекувам.
               - От какво?

               - Виждаш ли сега, аз съм грозна. И живея с дърво. Толкова.

               - Да не искаш да си тръгна?

               Тя се замисля.

               - Виж сега, майка ми умира от моята болест, баща ми умира от моята болест, братята и сестрите ми умират от моята болест. Не знам какво да искам освен да забравя всичко. Ще ме разсееш ли?

               - Но каква е тази болест? 

               - Знаех си. Знаех си, че няма. Защо ще се интересуваш от мен?

               - Но нали те питам...

               - А да ти разкажа как дядо е паднал в кладенец и намерил цвете, което всъщност е моята баба, и то танцувало под зеленото сияние на плесените по камъка? И че този камък десетилетия по късно се оказал мой дом, в който допреди малко гних и плаках? И че едва-що се измъквам и първото нещо, което искам, съвсем простичко нещо, ти не можеш да ми дадеш заради пустата жажда за знание и не знам какво си? 

               - Но...

               - Аз съм болна, а сега заради теб ще умра.  

               - Но какво съм направил?!

               - И питаш? Не поиска да ме приемеш за част от твоя свят, ето какво. Уу, още едно развлечение. Това си каза като ме видя, признай си. 

               - Голяма мърморана си била.

               - Умирам, глупако, и последното нещо, което ще ми кажеш, е критика?

               - Я се стегни.

               Тогава чувството преля.
               Така де, кладенецът. Пое я и я глътна вода с цвят на плесен. А така исках да чуя историята й. Да имах повече време щях да я вдигна на крака. Да беше казала от какво е болна... Всъщност тя го каза - грозота. Глупаво самовнушение, как може да умреш от грозота?

               Кладенецът започна да бълва. Джльоп - едно чудовище, джльоп - второ, джльоп, джльоп, джльоп.
               И всички те са искали приказки? Но не мога да се правя, че не ме интересуват историите им. На тези зелени пъпчиви купчини. Жалък съм аз.
               Водата ме завлачи. 

               - Нее, хайде да се преструвам още малко!

               Пак бях в кладенеца. Плесен сред плесени. Защо ми беше да задълбавам толкова, а можеше с чудовището да препуснем към залеза. Начисто, нали?