7.05.2017 г., 0:04

Зеленилка и плесен

1.5K 3 0
2 мин за четене

 

               Зеленото чудовище беше пъпчиво. Шепот, танцуващ с вятъра в клоните, и зелени лигави пръсти, милващи едно дърво. 
               - Здравей - каза то тогава. -  Здравей.
               Погледнах малките му влажни очи и ме проряза болка. 
               - Цветен ден, нали? - попитах аз.

               - Есен е.
               - А защо си сам?

               - ...а. Сама. Хората очакват да съм красива, затова. Стоя тук и обичам дървото. То няма очи. Всъщност ми помага да се излекувам.
               - От какво?

               - Виждаш ли сега, аз съм грозна. И живея с дърво. Толкова.

               - Да не искаш да си тръгна?

               Тя се замисля.

               - Виж сега, майка ми умира от моята болест, баща ми умира от моята болест, братята и сестрите ми умират от моята болест. Не знам какво да искам освен да забравя всичко. Ще ме разсееш ли?

               - Но каква е тази болест? 

               - Знаех си. Знаех си, че няма. Защо ще се интересуваш от мен?

               - Но нали те питам...

               - А да ти разкажа как дядо е паднал в кладенец и намерил цвете, което всъщност е моята баба, и то танцувало под зеленото сияние на плесените по камъка? И че този камък десетилетия по късно се оказал мой дом, в който допреди малко гних и плаках? И че едва-що се измъквам и първото нещо, което искам, съвсем простичко нещо, ти не можеш да ми дадеш заради пустата жажда за знание и не знам какво си? 

               - Но...

               - Аз съм болна, а сега заради теб ще умра.  

               - Но какво съм направил?!

               - И питаш? Не поиска да ме приемеш за част от твоя свят, ето какво. Уу, още едно развлечение. Това си каза като ме видя, признай си. 

               - Голяма мърморана си била.

               - Умирам, глупако, и последното нещо, което ще ми кажеш, е критика?

               - Я се стегни.

               Тогава чувството преля.
               Така де, кладенецът. Пое я и я глътна вода с цвят на плесен. А така исках да чуя историята й. Да имах повече време щях да я вдигна на крака. Да беше казала от какво е болна... Всъщност тя го каза - грозота. Глупаво самовнушение, как може да умреш от грозота?

               Кладенецът започна да бълва. Джльоп - едно чудовище, джльоп - второ, джльоп, джльоп, джльоп.
               И всички те са искали приказки? Но не мога да се правя, че не ме интересуват историите им. На тези зелени пъпчиви купчини. Жалък съм аз.
               Водата ме завлачи. 

               - Нее, хайде да се преструвам още малко!

               Пак бях в кладенеца. Плесен сред плесени. Защо ми беше да задълбавам толкова, а можеше с чудовището да препуснем към залеза. Начисто, нали?

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Йоана Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Куцата

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...