Продължение 1...

   ЗИМНА  ПРИКАЗКА  ЗА ЛЮБОВТА

             ТРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

    Есента настъпваше с багрени шарки. Балкана започна да сменя бързо премяната си. Сутрин между слънчевите лъчи прозираха феерични мъгли.  Парка и алеите в имението на Нора се застилаха всекидневно с жълто- оранжево- кафяви листа. Работата на Боян беше да ги събира.
     Откакто беше тук той се превърна в друг човек. Дойде кльощав и прегърбен от слабост. А за три месеца наедря и направи мускули. Заприлича на мъж, атлет. Новата му външност беше неузнаваема съпоставена със старата. Оказа се с красиви мъжки черти, топли кафяви очи, тих и спокоен.  Не създаваше на Нора никакви проблеми. Имението беше голямо. Оградено от всякъде с ограда, около която растяха подредени през два метра млади червенолистни яворови дървета. Парка също беше архитектурно издържан. С няколко цветни острова, голям и красив алпинеум, с алеи посипани с чакъл, а не асфалтирани. Тревата беше като кадифе, мека и идеално подстригана. Основното задължение на Боян се оказа именно парка. Там винаги имаше работа. А особено сега, в есенните дни беше просто нескончаема. Негово беше и задължението по поддръжката на самото имение. Къщата на Нора не беше голяма. Но много кокетна и с голяма централна веранда. Но освен къщата имаше още няколко постройки. За склад на хранителни запаси. Този склад се видя като същински магазин на Боян, навес за барбекю,  стая за техниката и инструментите, и накрая неговата постройка.  Това беше малка дървена къща с две стаи и сервизно помещение. Отпред с малка закрита площадка и перваз. Той беше изумен къде живее тази жена. И всичко това за сам човек!  Мина близо месец докато спре да се изумява и свикне с новия си живот. Макар, че работа винаги имаше той се почувства като в света на сънищата. Не бе и мечтал за това. Не можеше дори да си го представи в мечтите. 
      Боян беше затворен, интроверт. И този живот му допадна. Най-хубавото беше, че се намираха на сред гората. И той често се скиташе из нея с часове. Обичаше гората. И живота в нея. От детството му това бяха най-свидните спомени. Нора му беше казала да прави и ходи където поиска. В околностите разбира се. И той беше щастлив от това. С господарката се разбираха добре. Тя беше либерална към него и му беше дала свобода. Той така и не разбра защо тя го взе при себе си. Вярно, че работа имаше и за него. Но беше живяла десет години сам сама. Можеше и така да си продължи. В началото смяташе, че тя му подготвя някакъв подъл и мръсен номер. После си помисли, че ще го потърси за сексуални забавления, накрая реши , че може би все пак й трябва наистина човек за всичко без ангажименти и свой живот, а той беше подходящ избор за това. И се успокои. 
      На голямата веранда на господарската къща имаше масивна маса с четири стола. Той се чудеше защо са четири като тя е само една. Не можа да си отговори. Тя излизаше сутрин на верандата и там закусваше. Обикновено кафе с мляко и плодове. А после изнасяше лаптопа и дълги часове пишеше. Тя сутрин го канеше на закуска с нея. Но той се чувстваше сковано и притеснен в компанията й, затова само приемаше заръки за настоящия ден за работа и гледаше да се не мотае много около нея. Наричаше я господарка, тя му каза, че не й харесва това обръщение, но той продължи да я нарича така. Понякога я хващаше, че го наблюдава от верандата си. Но го прие за нормално и  реши да не влага мисъл в това. Самата тя също работеше. Имаше си зеленчукова градина и много се грижеше за нея. А също и за розите и розовите храсти в двора на имението.  Много, много не си говореха. Не се събираха да работят заедно. Той на една страна, тя на друга. И по-добре, мислеше си Боян. Той странеше от всякакъв контакт с хора. Явно и тя също. Щом се е усамотила тук така далече от света!.
     Тази леко прохладна сутрин Нора излезе както винаги на верандата с поднос.  Беше края на октомври и оставаха малко топлите и слънчеви дни. Тя остави подноса си на масата и влезе вътре за да си донесе някаква наметка. Когато излезе Боян стоеше пред верандата.
    -Добро утро приятелю! – поздрави го с усмивка тя.  – Едно кафе ще пиеш ли с мен?
    - Нали знаеш, че не пия много каф...‘ започна оправданията той, но тя го прекъсна
   - Знам ,че все ми отказваш. Ще ти направя чай ако искаш?
    - Но днес ще приема поканата. Искам нещо да споделя с теб. 
    - Кафе или чай? – изгледа го питащо Нора. Какво ли имаше да й казва?
   - Кафе! Като теб! – и запристъпя нервно от крак на крак.
    - Заповядай! Седни! Аз отивам за чаша.
Боян седна на един стол и зачака нервно. Нора се появи бързо. Двамата отпиха от чашите.
   -Защо се държиш така сковано? – попита тя , виждайки го неестествен.
    - Искам да поговорим. 
    - Разбира се.
    -  Намерих едно същество.
     - Какво? Какво си намерил? – попита учудена тя.
    - Едно същество. 
     - Не те разбирам! – вдигна вежди жената. – Какво е това същество?
    - Амммиии!... Не знам как да го кажа. Може би е добре да го видиш...
     - О' кей! Покажи ми! – любопитството се изписа на лицето и в очите на Нора. Тя изгледа учудена Боян и зачака развръзката. 
Той сякаш се притесни още повече. Ръката му се разтрепера и с усилие поднесе чашата си с кафе до устните. Гледаше надолу, към пода и не знаеше как да продължи.  Беше се изправил пред едно от най-страшните си изпитания в живота. Случваше му се за втори път. И нямаше никакво желания нещата отново да се повторят така, както стана преди 20 години. Тъкмо смяташе, че е намерил спокойно и приятно място за живот и ето, че съдбата му се изсмя в лицето. Цяла нощ не можа да мигне и мислите не му даваха мира , нито покой. Как да постъпи? Да излъже и скрие от господарката, или да признае и тя да го изгони? Но накрая взе решение да направи нещо различно от онова, което се случи преди толкова години. Смяташе, че днес обстоятелствата са по-различни и може би Нора ще го разбере. 
    А тя го наблюдаваше с любопитния си поглед и търпеливо чакаше сам да реши кога да говори. Много добре го беше преценила, че той нямаше доверие на хората. Сигурно беше страдал много. За сега нищо не беше споделил от живота си. Тя също за своя. Но откакто бяха заедно живота им течеше гладко и много разбрано. Сякаш се разбираха на енергийно ниво. Никой не навлизаше в пространството на другия. Наблюдаваха се от далече. Тя го гледаше от верандата как работи и се опитваше да разбере какво се крие зад това тяло, зад държането му, зад вида му на тих и затворен в себе си човек. Усети само стените му. Стени вдигнати с усърдието на корабокрушенец, търсещ начин да излезе на сушата  и спаси себе си.  
- Трябва да те заведа... господарке! – едва смотолеви Боян и погледна плахо към Нора. 
   -Ами добре! Заведи ме! Спешно ли е? Нека си изпием кафето.
Той не отговори нищо. Тя го изгледа и усети напрежението му. Една вена на слепоочието му пулсираше учестено. Сега забеляза това. Помисли си, че  онова което трябваше да види явно е важно за него. Затова глътна на веднъж кафето си и стана от масата .
- Да вървим! – отсече тя и Боян също се изправи. 
Той я поведе към задния двор на имението. Тя малко се изненада. Смяташе , че нещото за показване е в неговата къщичка. Но изненадата й се превърна в истинско любопитство когато той я поведе към скалата и по-точно към входа на пещерата. Двамата влязоха през входа и Боян се насочи към ъгъла където държаха два прожектора, въжета и кирки. Взе единя прожектор и освети с него наоколо. После тръгна напред, а слисаната Нора го последва с празна глава. Самата пещера не беше голяма. Някъде около 20 метра в диаметър. Но имаше три отвора, един от които водеше до подводния поток. Но не се наложи да влизат в тунелите. Боян спра до стената на пещерата и насочи прожектора към земята. На Нора й се стори ,че  той изскимтя някак тъжно, затова го изгледа с почуда. Но звука се оказа съвсем не от него. Тя наведе към пода очи и видя един кашон. А в кашона лежеше някакво животинче. Помисли си, че е куче.  Приближи се и клекна до кашона. Боян освети изцяло  наоколо. Малкото животинче трепереше и се тресеше цялото. Но в същото време се опитваше и да оголи зъби и да ръмжи защитавайки се. Боян клекна до нея.
   -Намерих го вчера в гората. Ранено е. Има рана под врата, на гърдите. И още една на задното краче. Може дори да има счупване. В противен случай едва ли щеше да ми се даде да го хвана. Какво ще кажеш? Мога ли да се грижа за него? Няма да те притеснявам с нищо. Няма дори да го виждаш. С нищо няма да допусна да забележиш неговото присъствие. Но моля да остане. То има нужда от лечение. Аз сам ще се оправям с него. 
   -И защо ще го криеш от мен? – попита недоумяващо Нора. Тя гледаше малкото кутре вътре в кашона и й се прииска да го помилва по главата.  Но се въздържа. Не желаеше да го плаши. 
   -Ами , .... смятах, че  няма да го искаш! – този път се изненада Боян. – Да спасяваш още един живот. ... Аз ти се натресох в живота....
   - Така ли мислиш за мен? – изви глава към него Нора,  - че съм някоя саможива  изродка! Забрави ли, че  не ти ми се натресе, а аз едва те склоних да дойдеш?
   - Извинявай! Извини ме! Не знам какво да кажа! Много съм ти благодарен, че ми разрешаваш да се грижа за животното. Не! Разбира се, че  не мисля така за теб. Но ....
   - Добре! – прекъсна го Нора- Къде намери това куче? 
   - Куче ли? Това не е куче. Това е вълк. Малко вълче. Може би на четири, максимум пет месеца. 
Нора не се изненада.  Щеше да е по-изненадващо в горите около тях да се намери куче.  
    -Да го занесем под навеса. Ще се грижим за него и двамата. Но трябва да видим как ще се оправим с раните му без да ни ухапе.
Боян получи истинско облекчение от реакцията на Нора относно вълчето. Той желаеше такъв развой, но се беше подготвил и за най-лошото. А именно да напусне имението заедно с раненото вълче.
Двамата отнесоха малката животинка под навеса в задния двор и след дълги и неравни борби с опитите й да ги захапе те успяха да се погрижат за раните й. После направиха импровизирани заграждения където животното да се подвизава. И накрая му дадоха смляно месо и вода.

    следва продължение...