- Някога, преди цели петдесет и пет години – започна тя с поглед зареян някъде над рамото ми, - едно младо момиче замина с родителите си за Русия. Беше толкова обнадеждена, толкава се вълнуваше! Русия беше мечтата й, откакто се беше родила. Лягаше и ставаше с руската литература, история, дори култура. Назначението на баща й в посолството в Москва беше по-добро от подарък за рождения ден. Това беше трамплин към по-добро бъдеще – тя ме погледна и ми намигна. – Вероятно се сещаш за кого говоря?
Не бях съвсем сигурна, но се опитах да налучкам:
- Вие?
- Нали се разбрахме, миличка? – махна с ръка възрастната жена. – Наричай ме просто Вера.
- Значи това си била ти?
Тя кимна и затвори очи, все едно споменът е бил много приятен.
- Беше най-хубавият подарък, за който съм мечтала.
- Баща ти е бил посланик тук, в Москва? – попитах аз и се постарах да не звуча шокирано.
Толкова неща се бяха случили за толкова кратко време, че вече не знаех на какво да се шокирам повече. Вера само се усмихна.
- Беше ...