Навън беше като във фризер. Зъзнах през по-голямата част от пътя и нямах никакво настроение да гледам светлините на нощна Москва. Пътувахме поне половин час, или на мен ми се видя безкрайно пътуването през полумрака, задръстванията и заледените непочистени пътища. Не посмях да попитам къде точно отиваме. Дори и Иван да ми беше казал, едва ли щях да разбера, а пък и все още смилах информацията, че са ме подали за издирване. Страшно ми се искаше да си спомня нещо, каквото и да е, обаче колкото и да стисках очи, колкото и да се мъчех, нямаше нищо. 
Сега зъзнех пред някаква будка, докато Иван се разправяше с човека на пропуска на забързан руски. Онзи ми хвърли два-три многозначителни погледа, но моят спътник се премести така, че да съм вън от полезрението му. Не разбирах и думичка от разговора, обаче нещо ми подсказваше, че ме обсъждат и това никак не ми харесваше. Разправията продължаваше вече няколко минути, така че бях мушнала ръце в джобовете на палтото и пристъпвах от крак на крак. След поне пет минути обяснения, най-накрая ни пуснаха вътре.

Надеждата ми да отидем директно където трябва се изпари, когато на Иван му се наложи да изпише два формуляра - един за мен и друг за него. Той извади листчето, на което беше записал данните ми и започна да преписва онова, което знаехме. После някакъв намусен полицай прибра листите и двамата с него останахме да чакаме в предверието. Хората минаваха покрай нас и не ни виждаха. Само двама-трима поздравиха Иван, но явно бързаха да се върнат вкъщи. Погледнах към часовника – сигурно беше края на смяната. Стрелките бяха мръднали по циферблата с половин час, преди на Иван да му омръзне да чака и да отиде да говори с дежурните, които не ни пускаха. Едва след това и още един разговор на забързан и изнервен руски, най-сетне ни посочиха коридора, по който да намерим, за каквото там бяхме дошли. 

И двамата мълчахме – аз не знаех какво да кажа и не смеех да питам, на него май не му се говореше. Той ме поведе пред себе си по коридора. Тук не беше толкова мрачно, колкото в неговия отдел. Беше и по-светло, поне не се страхувах, че от тъмните ъгли ще изскочи нещо. Изглежда имаше и повече хора, защото пред някои кабинети имаше опашки от хора, покрай които трябваше да се провираме. В края на коридора стигнахме до врата, пред която не чакаше никого. Нямаше име на нея, само номер – 27. Иван я отвори, влезе и едва след няколко фрази с хората вътре, ми махна да вляза и аз. 

Вътре ме посрещнаха два чифта любопитни очи. Мъжете в стаята се втренчиха в мен и избухнаха в смях. Единият ме посочи и каза нещо на спътника ми с изражение, което не можех съвсем да разгадая. Явно беше обидно, защото Иван им каза нещо на бърз руски и вдигна юмрук. Последва още смях. Той ме погледна извинително и каза:

-    Иди седни, аз ще се опитам да се разбера с тези двамата.

Кимнах и послушно седнах на ръба на един стол. Между тримата мъже се завърза доста оживен разговор. Обръщаха се купчини хартия, сочеха се един друг. Обаче смехът и закачките бяха секнали. 

Този кабинет беше по-голям от този на Иван, защото имаше три бюра и много повече хартия. Едва успях да освободя място на стола, за да седна, като преместих купчина папки от стола на и без това затрупаното бюро. Единственото свободно място се оказа древният монитор на компютъра. Защо ползваха такива машини? Дори в моята гимназия в Плевен имаше по-нови. Не разбирах и дума от разговора, така че просто се стараех да не зяпам много.

Въпреки това, тук ми приличаше на канцелария. Страшно запусната канцелария, където е пълна бъркотия. Сред папките с документи се търкаляха опаковки от чипс, съдейки по картинките, някакви неща увити в мазни вестници, някои папки бяха затиснати под бутилки от бира. В България не бях влизала в районно, но някак си не си представях кабинетите на полицаите като разхвърляната стая на някой тийнейджър. Майка ми винаги казваше, че съм твърде разхвърляна за момиче и никой мъж няма да ме вземе. Постоянно ми опяваше да прибера това или онова, а на мен просто ми беше добре с нещата, както бяха. Явно не бях само аз. 

Разговорът се проточи доста дълго. От време на време по някой от тримата ми хвърляше някой поглед, така че някъде по средата започнах да се мъча да разбера какво си казват. След около десетина минути напрегнато слушане, все пак започнах да различавам няколко думи – „труп“, „мъртви“ с много странно произношение и „мороз“, което предполагах, че може би е студ. Нали майка ми от време на време се шегуваше с Дед Мороз или дядо Мраз. Обаче какво общо имаха тези неща с мен? Вероятно си говореха за някакви техни си, полицейски неща и ме бяха забравили. Свих рамене и се облегнах на стола. Все пак Иван не беше длъжен да ме включва в разговор с колегите си. Затворих очи. Ако само можех да се събудя от този кошмар...

-    Катерина? – повика ме Иван и подскочих.
-    А?
-    Ела да седнеш тук, аз ще ти превеждам, искат да те питат нещо.

Той хвана един наръч папки от стола до себе си и най-безцеремонно ги премести на пода. Погледнах със съжаление към тях, защото бяхме нанесли сняг и мръсотия от вън, така че подът не беше най-доброто място. Обаче нямах право да се разпореждам, така че седнах до него и погледнах другите двама пред себе си. Единият ме гледаше любопитно, по-младият. Изглеждаше почти хлапак – кръгло лице, гладко като на малко дете. Носеше униформа със само една звездичка на пагоните, но дори и тя му изглеждаше голяма. Цигарата в ръката му пък изглеждаше съвсем не на място. Както и полупълните чаши пред тримата, от които миришеше на спирт. Когато бях затворила очи нямаше никакви чаши на масата, значи си бяха наляли нещо след това. Което пък значеше, че пак съм задрямала. Другият, може би старшият в двойката, имаше повече звездички от всички други в стаята – цели четири, ме гледаше със съжаление. Той изглеждаше поне с десетина години по-възрастен от Иван, с изпито лице и стрелкащи се очи. Все едно вижда всичко и всички. Той проговори първи, обаче вместо да преведе, Иван избълва няколко изречения, от които чух само последните две думи „не помнит“.

-    Нищо не помня – казах аз, без да знам дали ще ме разберат.

Тримата мъже си размениха погледи и сега младият попита нещо, сочейки ме.

-    Кое е последното, абсолютно най-последното нещо, което си спомняш? – преведе ми Иван.

Отворих уста да отговоря със същото, което му бях казала преди няколко часа – че съм се подготвяла за изпитите в университета, обаче в главата ми изведнъж просветна друг спомен. Все едно бяха вдигнали завесата за нова сцена с нов декор.

 
-    Летището – казах аз и Иван преведе, но по изражението му виждах, че е изненадан. – Летището в София. Майка ми плаче и ме заклева да й звъня всеки ден, а аз й обещавам. После – затворих очи и се опитах да си спомня какво следваше, закъде съм пътувала и така нататък, но там нямаше нищо. – Не помня друго, съжалявам! – свих рамене и наведох глава.

Имах само отрязък от няколко секунди. Обаче голямото черно нищо преди и след това си оставаше. 

-    Спокойно, това пак е по-добре отпреди няколко часа. Вече си спомняш кога си обещала на майка си да й звъниш всеки ден.

Иван ме потупа по ръката и се обърна към другите двама. Последва много размахване на ръце и сочене и няколко минути по-късно, в скута ми лежеше лист омачкаха хартия с нещо надраскано на ръка. Беше хубав почерк, но не разбирах и дума от написаното. Не бях сигурна дали можех да различа отделните думи. Приличаше на красивите надписи, които печатаха в тетрадките по краснопис. Буквите се сливаха пред погледа ми, обаче имаше една част написана печатно и на отделен ред - моето име и ЕГН по средата на текста.

-    Това е обявлението в полицията, че те издирват и си обявена за изчезнала безследно – обясни Иван и посочи хартията. – Някаква жена, която твърди че… - той проследи с пръст реда и ми показа думата, - е твоя хазяйка те е подала като изчезнало лице, след като седмица не си се прибрала в квартирата и не си отговаряла на телефонни обаждания – той започна да следи текста с пръст и спря няколко реда по-надолу. – Просрочила си наема. 

Примигнах. Значи наистина съм живяла някъде тук. Щом като имах наем, значи съм имала и квартира. Адрес. Обаче откъде пари? С майка ми имахме колкото да свържем двата края, със сигурност нямахме за да мога да си позволя каквото и да е тук. Освен това имаше нещо друго, което ми направи впечатление. 

-    Ама защо чак седмица по-късно? Защо е чакала толкова време? – попитах и се втренчих в текста, все едно буквите сами щяха да ми кажат.

Другите двама попитаха нещо и Иван тръгна да им обяснява.

-    Защото тя е твоя хазяйка, а не майка. Не я интересува къде и кога ходиш нито дали се прибираш вкъщи. Освен това, те е подала за издирване, защото не си й платила наема за въпросния месец, нали ти казах? – той ми посочи частта от текста, където го е написала. – Смятала е, че си изчезнала без да платиш. 
-    За месеца? – зяпнах аз. - А от колко време съм била там?

Той се намръщи и зачете. После поклати глава.

-    Не пише. Нито пише къде е квартирата и кога си се нанесла.
-    А май трябва да разберем, нали? Поне един човек може би знае какво съм правила тук.
-    Именно – той кимна. – Бързо се учиш!

Свих рамене.

-    Нямам избор. 

Моят спътник се обърна към другите двама и след две минутки вече държеше откъснат лист от тефтер, на който бяха изписани трите имена, адреса и телефона на някаква жена. Той стана и аз станах след него. Двамата мъже ни изпратиха до вратата като него го потупаха по рамото и се ръкуваха, а на мен само ми кимнаха.

В главата ми беше каша от въпроси, когато се свих на мястото до шофьора. През целия ден се бях надявала, че това е лош сън, но колкото повече времето минаваше, толкова по-ясно ми ставаше, че не е сън, а ужасната реалност. Не разбирах как съм се оказала в тук и как е възможно да не помня три месеца от живота си. Все едно бях излязла от кома и сега трябваше да се уча да живея отново. Докато обикалях из кабинета му да го чакам, бях намерила едно мъничко огледалце и се бях огледала в него. Не приличах на пребита. Нямах дупки от игли по ръцете. Не ме болеше глава и не помнех да съм пила. Обаче не помнех твърде много време от живота си, така че на паметта ми определено не можеше да се разчита. Тогава как точно се беше случило всичко това?

Погледнах към Иван за момент – май беше прав, когато ми каза да не звъня на майка си. Какво можех да й кажа? „Мамо, в Русия съм, но нямам представа какво правя тук и не помня последните три месеца“. Тя щеше да обърне земята, за да дойде при мен, а и двете знаехме, че няма парите да го направи. А дори и да дойдеше, какво? Тя не говореше никакви езици, нямаше никакви връзки. Само щеше да стане по-лошо. 

- Ей, ей! – гласът на Иван ме стресна. 

Обърнах се рязко и вдигнах ръка пред лицето си, за да се изправя срещу врага. Отне ми няколко секунди да осъзная, че враг няма и съм в кола с единствения човек, който се беше опитал да ми помогне днес. Той ми хвърли съчувствен поглед и пренасочи вниманието си към пътя. Имаше задръстване пред нас.

- Тук винаги ли е така? – попитах. 
- Как? 
- Ами така, претъпкано с коли? 

Иван се разсмя. 

- Ами да, горе-долу през две трети от времето висим в задръствания, а през останалото време се оплакваме от тях. Градът е огромен и всякакви идиоти са се качили на кола. 

Той тръгна, но след малко му се наложи да спре рязко. След като изръмжа нещо на руски, продължи:

- А както виждаш, на половината от тия не бива да им се дава дори тротинетка. 

Кимнах вяло и се свих на седалката до шофьора. Не исках да съм в този град изобщо. Исках си живота обратно. 

- Защо си се умърлушила така? – попита ме, без да откъсва поглед от пътя. 
- Защото искам да си отида вкъщи – отговорих и зарових лице в ръцете си. – Защото цял ден се надявам, че когато се събудя от поредната дрямка, ще мога да прегърна майка си и ще съм си вкъщи. А с всяко следващо събуждане, ситуацията става все по-страшна. Дори не знам какво да мисля за теб…
- В смисъл? 

Видях как една дълбока бръчка се появи между веждите му. 

- Ами… какъв си ти такъв руски полицай, дето знае български? – изръсих аз първото, което ми мина през ума. 

Исках всъщност да го попитам защо ми помага, обаче ето ти на! Езикът ми за кой ли път изпревари мисълта. Майка ми обичаше да казва, че първо дрънкам, а после мисля. Иван се намръщи още повече и измърмори под нос:

- А ти каква си такава, дето се е домъкнала в Москва без да знае грам руски? 
- Ами аз…
- Това не беше въпрос – сряза ме той и ми хвърли мрачен поглед. – Просто констатирам. Иначе, просто руският полицай има баща българин – през лицето му премина сянка и допълни: - Имаше. 
- Съжалявам, аз…
- Няма проблем, баща ми си отидe, когато бях на четиринайсет. 
- Ама тогава как така хубаво говориш? – попитах аз и видях как през лицето му мина още една тъмна сянка.

В главата ми прозвуча гласът на майка ми, която постоянно ми повтаряше, че ако казвам първото, което ми дойде на ум, ще отблъсна хората от себе си. Сега дори ме беше страх да си помисля какво може да стане с мен ако този човек откаже да ми помага. Какво щях да правя? Нито знаех езика, нито къде да отида. Дори връхна дреха нямах, камо ли пари… 

- Спокойно, нищо не е станало – каза Иван и примигнах. 
- Ама аз…
- Един от плюсовете на това да си полицай е, че четеш лицата на хората. Не си сгазила лука, не се тревожи – засмя се той. – Да кажем, че ситуацията с баща ми е, хм… сложна. Но имам роднини в България и ходя всяка година да ги видя. Пишем си, звъним си. Затова говоря и така. Знаеш ли, днес дори не бях дежурен, просто колегите разпознали езика и ми звъннаха да дойда. 

Той млъкна и се втренчи в пътя, все едно беше решил, че ми е казал твърде много. А на мен това изобщо не ми помагаше. Така че или трябваше да му задавам въпроси, или щях да откача напълно. 

- Добре де...– започнах и смених позата на седалката, защото се бях схванала малко. 
- Да? 
- Ами, защо са те повикали? 
- Когато си почнала да бълнуваш нещо, разпознали езика, който съм ползвал, когато се напия – той се засмя отново. – По техните думи. Така че дойдох. Прави са били да ме викнат, нали? 
- Ами, да – смънках аз и изведнъж реших да изуча ръцете си в детайли. – Обаче… 

Не бях сигурна дали искам да го попитам. Ами ако ми каже нещо накриво и ме изостави? Тишината увисна в колата, нарушавана от някой и друг клаксон отвън. 

- Обаче? – не издържа той. – За жена си страшно мълчалива. Казвай какъв е проблемът! Не съм сигурен, че имам сили за това. 
- За кое? – ококорих се аз и го погледнах учудено. – Нищо…
- Виж, Катерина, знам за жените достатъчно, за да съм научил, че една жена мълчи ли ми, това „нищо“ ще ми излезе през носа. Хайде, казвай какво те мъчи! 

Отне ми няколко секунди да осъзная какво ми е казал и прихнах. Той ме изгледа така, все едно наистина не съм наред. 

- Ама ти сериозно ли? – попитах, когато отново бях в състояние да говоря.  
- Да ти изглеждам така, все едно се шегувам?

Иван се опита да прозвучи сериозно и авторитетно, но накрая и двамата прихнахме. 

Когато бяхме в състояние да говорим, той каза:

- Сериозен съм, казвай какво има!
- Ами… защо ми помагаш? – попитах аз и се загледах в светлините на колите по пътя. 
- Кой ако не ние? – каза той с усмивка. 
- Какво? – попитах и се опитах да проверя по изражението на лицето му дали пък не съм попаднала на някой луд. 

За момент се зачудих дали всичко това не е някаква гигантска постановка, като отвратителен номер. Започнах да прехвърлям на ум всеки, който би се опитал да спретне нещо такова. В крайна сметка, откъде можех да знам, че наистина съм в Русия? Дотук бях говорила с трима души. Иван и двамата му колеги. Бях видяла и две сгради, които можеха като нищо да се намират навсякъде. 

- „Кой ако не ние“ – каза Иван и направи знака за кавички във въздуха, когато спряхме на следващия свефофар, – е девизът на полицията тук. Това първо. Второто е, че смятам, че тръгнал ли си да помагаш, трябва да помагаш до край. Аз съм се хванал на това хоро още в момента, в който се надигнах от нас да дойда в отдела. Така че спокойно, не съм психопат. 

Изражението на лицето ми трябва да е било доста особено, защото той ми хвърли един поглед, ухили се и допълни:

- И да, това също ти личи на физиономията. Успокой се вече! 

Намръщих се и се облегнах назад. Само това ми липсваше! Да ми казват да се успокоя! 

- Да, бе, лесно ти е да го кажеш! – измърморих в отговор.
- Никак даже! Слизай! 

Колата спря и той дръпна ръчната спирачка. Погледнах го уплашено. Ето на! Оставяше ме! Права беше майка ми! През главата ми мина как ето сега ще се окажа сама и премръзнала в някой тъмен ъгъл и този път наистина ще умра от студ. Иван ме огледа със съчувствие и попита:

- Ама ти май си голяма паника, а? 

Единственото, което можех да направя в момента, беше да местя поглед между него и пейзажа навън. Бяхме спрели под някаква улична лампа. Останалото беше скрито под снежинките – беше започнало да вали преди няколко минути. Иван въздъхна и продължи:

- Слизай, защото стигнахме адреса! 

Не можах да се сдържа и шумно изпуснах всичкия въздух, който задържах от ужас. Чак свят ми се зави. 

- Значи…
- Ако мислиш по-малко и действаш повече, ще ние  по-лесно и на двамата – прекъсна ме той и отвори вратата.

Лъхна ме студа от вън и потреперих. Може би Иван беше прав. Може би мислех твърде много. Обаче една част от мен си мислеше, че за да се окажа в тая ситуация, някога през ония три месеца, които не помнех, май не съм мислила с главата си. Излязох от колата и двамата с Иван се запътихме към блока, който едва се виждаше през снежната пелена. В него, според бележката, която Иван стискаше в ръка, живееше единственият човек, който би могъл да ми каже какво се беше случило през ония три месеца…