Исках да пътувам сама. Приемах по-лесно нещата, когато другите не могат да видят изражението ми. Всички мислеха, че съм прекалено твърда и коравосърдечна, за да изразя болката върху лицето си. Такова впечатление оставях в продължение на години. Може би и занапред ще е така. Не е нужно другите да знаят колко ме боли. Това си е моята болка, аз такава си я нося.
Слязох от колата. Очите ми винаги си оставаха празни, безизразни и реещи се.
Тревата покриваше входната врата на старата къща. В същия зелен цвят, в който дядо ми я беше боядисал за последно.
Затворих очите си и виждах гладкото ù старческо лице, изпълнено с обич и топлота. Ръцете ù трепереха от бързина да ми отворят вратите към сърдечната ù прегръдка. Толкова истинска я виждах, че можех да докосна със съзнанието си белите ù коси.
Едно телефонно обаждане ми напомни, че вече не са тук. Аз бях дошла, за да убедя себе си.
Преминах храсталаците и дръпнах резето, както когато бях дете. Вратата се отвори. Вървях по камънистата пътека. Ли ...