Знам какво е болка
Исках да пътувам сама. Приемах по-лесно нещата, когато другите не могат да видят изражението ми. Всички мислеха, че съм прекалено твърда и коравосърдечна, за да изразя болката върху лицето си. Такова впечатление оставях в продължение на години. Може би и занапред ще е така. Не е нужно другите да знаят колко ме боли. Това си е моята болка, аз такава си я нося.
Слязох от колата. Очите ми винаги си оставаха празни, безизразни и реещи се.
Тревата покриваше входната врата на старата къща. В същия зелен цвят, в който дядо ми я беше боядисал за последно.
Затворих очите си и виждах гладкото ù старческо лице, изпълнено с обич и топлота. Ръцете ù трепереха от бързина да ми отворят вратите към сърдечната ù прегръдка. Толкова истинска я виждах, че можех да докосна със съзнанието си белите ù коси.
Едно телефонно обаждане ми напомни, че вече не са тук. Аз бях дошла, за да убедя себе си.
Преминах храсталаците и дръпнах резето, както когато бях дете. Вратата се отвори. Вървях по камънистата пътека. Личеше си липсата на присъствие. Запустелият дом на моите старци. Няколко пъти обиколих къщата с надежда, че греша.
Ей сега ще изскочи баба с топлите си ухаещи сирени питки, а дядо ще ми извика:
,,Елена, да не направиш пак някоя щуротия!''
Бурно дете бях, разбирам ги напълно.
Колкото повече обикалях, толкова повече ме свличаше истината към земята.
Взех мотиката и се запътих към входната врата. Озверено забивах желязото в изсъхналата пръст. Троскотът се увиваше около краката ми и затрудняваше битката ми в почистването. Запъхтяно се свлякох на земята. Крещях от болка, давеща се от истината. Те си бяха отишли, без да се сбогуваме.
И двамата знаеха, че се страхувам от мъртъвци.
И все пак трябваше да надвия страха си, но...
Знам какво е болка. Не тази, която ще те нарани телесно, тя с времето ще зарасне. А тази, която ще те яде отвътре до последния ти дъх.
Те си бяха отишли... Не можех и не исках да приема. Сърцето ми носеше вълшебните спомени под тази уютна стряха, но не ми стигаше. Вината, че ги оставих да си отидат, без да се сбогуваме, ме изяждаше...
,,Елена - чувах топлия ù глас.- Дете мое, върви си. Аз те помолих да не идваш, не се обвинявай. Ти просто спази обещанието си. Да ме запомниш такава, каквато ме виждаш сега. Върви си...''
- Елена, миличка, къде си се отнесла? За какво си мислиш? Изправи се. На колене си, забелязала ли си? - попита ме човек, който също знаеше какво е болка...
© Елeна All rights reserved.
