Срещнах бивш съученик. Неочаквано – в парка на чужд град, където бях за два дни на гости у роднини. Разбира се, след посрещането и разпита „А как е…“ ш, докато стане обещаващия феерия обяд, излязох да поразгледам града. Нещо като историческа обиколка – посетил го бяхв друга епоха, преди тридесетина години и сега търсех спомени от тогава. В смисъл: тук имаше книжарница – сега е магазин, тук се разпростираше завод – сега е Елдорадо за циганите, търсещи желязо, тук беше детска градина – сега е реституиран конак на местен бей, в залите на читалището е бингото…
И в парка, в самото начало, където все още оцеляваха някакви растения, видях моя съученик. На една пейка, до жена, увита в дебели дрехи. А времето беше майско – по календар, мартенско по усет.
Позна ме, скочи, разтърсихме ръцете, заобстрелвахме се с „А помниш ли…“…
Жената не мърдаше.
Погледнах към нея. Слаба, с мрачно лице, с поглед, впит нейде към бившето езеро, сега блато.
- Заповнай се със съпругата ми – каза той – Доне, това е мо ...