Зрящият, сляпата и книгата

Срещнах бивш съученик. Неочаквано – в парка на чужд град, където бях за два дни на гости у роднини. Разбира се, след посрещането и разпита „А как е…“ ш, докато стане обещаващия феерия обяд, излязох да поразгледам града. Нещо като историческа обиколка – посетил го бяхв друга епоха,  преди тридесетина години и сега търсех спомени от тогава. В смисъл: тук имаше книжарница – сега е магазин, тук се разпростираше завод – сега е Елдорадо за циганите, търсещи желязо, тук беше детска градина – сега е реституиран конак на местен бей, в залите на читалището е бингото…

И в парка, в самото начало, където все още оцеляваха някакви растения, видях моя съученик. На една пейка, до жена, увита в дебели дрехи. А времето беше майско – по календар, мартенско по усет.

Позна ме, скочи, разтърсихме ръцете, заобстрелвахме се с „А помниш ли…“…

Жената не мърдаше.

Погледнах към нея. Слаба, с мрачно лице, с поглед, впит нейде към бившето езеро, сега блато.

- Заповнай се със съпругата ми – каза той – Доне, това е моят съученик…

Жената стана, тръгна към нас и спря на около два метра, с протегната малко встрани ръка.

Съученикът ми я хвана и леко завъртя към мен, после доближи ръката й към моята – застинала във въздуха от усещането.

- Да… Не се стряскай. Тя отдавна е свикнала. Сляпа е. Все още се учи да се ориентира…

Представих се. И замълчах. Какво да кажа?

- Ама ти не се смущавай… Тя умее да живее и така. Пускаме й записи с поезия, има и аудиокниги, понякога и аз й чета… Даже – оживи се той – пише стихове…

Погледнах го изненадано.

- Да, да… Съчинява ги, после ми ги диктува, аз записвам на лаптопа. И даже книга издаде…

Поучудих се, но какво ли не могат направи влюбен мъж и желаеща жена…

Въпреки че отказвах – неудобно ми беше, а и по обяд трябваше да съм при роднините, той ме помъкна към тяхната къща. Още повече, че живеели от другата страна на парка.

Малка червена къща, вътре чисто и уютно. Личеше си, че мъжка ръка се грижи. Защото само мъж може едновременно да чисти и пази. Иначе сме големи прасета – все разчитаме на жените.

Седнахме в хола. Типична провинциална обстановка – с телевизора като център, диван, на който седна жената, два фотьойла по последна мода от 80-те.

Съученикът донесе кафе и коняче, аз отказах – нали ме чакаше пиршество, неудобно беше да се изтърся ухаещ на кеф.

- Покажи му книгата – каза жената и аз малко се стреснах. За пръв път чух гласа й. Това беше глас ведър, дори с нотки на радост.

Той отиде до телевизора и взе една брошура от купа край него. Сложи пръст пред устата, изкриви лице, направо едва ли не викаше: мълчи!

Взех книжката. И зяпнах. „Видове селскостопански растения у нас“… А?

-Насреща ми – цяла пантомима. Молба, ужас, крясък: сети се, бе човеко!!!

-И се сетих. Заразгръщах брошурата, заахках… Едва не пропуснах подаваната ми папка. А вътре – наистина стихове. Досетих се и прочетох на глас едно.

Ами… Типично женска поезия, душата на една домакиня. Както викаше един приятел-редактор – сълзи и сополи…

Не, не мога да отрека чувствата. Но изложени някак си… Като влюбена осмокласничка, отиваща на първа среща и очакваща, че ще я прекарат, напразно молеща се да е по-бързо и по-красиво…

-Само че и жената чакаше. Така че…

Лъгах! Лъгах, лъгах, лъгах… Все пак три години имах издателство в столицата, а когато поредният гений пробил блокадата на редактора, идваше при мен и аз трябваше да намажа с мехлем раните от истината… Опит…- Скъпа, време е за сън – каза съученикът ми.

Тя послушно стана, взе си довиждане и тръгна по явно познатия й път към другата стая.

Излязохме в малкото дворче. Обърнах към мъжа въпросителен поглед, той го очакваше. И ми разказа…

Болест, слепота… Пускал й книги на запис, тя решила да опита. Диктувала му, той записвал, редактирала… Накрая събрала петдесетина стихотворения, които й харесали. И на него, разбира се. Макар тя да се съмнявала в оценките му – знаела, че я обича. И очаквала лъжи…

Все пак, повярвала. Жените лесно вярват – особено ако чуят нещо хубаво и очаквано с надежда.

Тогава попитала за книга.

Той пратил стиховете на няколко места. Трима ги отхвърлили, останалите изобщо не отговорили.

И той решил. Отишъл при братовчед си – бивш шеф в близкото АПК. Оня отдавна споменавал, че след разгрома на комплекса бил прибрал архивите на вилата си и сега палел парното със старите хартии. Разказал му честно, оня го разбрал и го зарадвал. В купа хартия – бая намалял през тия години, имало някакви брошури – с дебела обвивка, с трудно горяща хартия.

И му дал двайсетина парчета.

Показал ги на жена си, с умиление гледал как тя глади селскостопанските книжлета. Даже й чел стихове от тях – нали не виждала как е разтворил ксерокопираните й произведения.

А после идвало още по-трудното. Събрал двайсетина добри приятели в читалището, представили книгата, хората ръкопляскали, поздравявали сляпата жена…

Абе, хора били… Малко останали, но ги намерил…

И сега трепери. Знае, че скоро си отива. Открили му невярна болест. На жена си не казал. Обаче – страх го е какво ще стане после. Да не се намери някой, който – най-вече от незнание и неразбиране – да й каже смъртоносното: „Ма, лельо Доне, това е брошура за растенията…“

И затова спазва режими, гълта хапове, ходи по изследвания. Не му се живее, но… Трябва!

Иначе поезията ще се превърне в проза. Върху некролог…

Отново непремерени, неправилни и непозволени размисли - https://genekinfoblog.wordpress.com/