Когато по съзнанието ти плъзнат пламъци, изгарящи всичко в тебе, не ти даващи секунда покой, унищожаващи цялото ти същество. Тогава се отваря бездната в тебе, способна да погълне всичко и всекиго, енергии без господар и без собствен реален свят, но вместо да погълне и унищожи тези пламъци тя ги разпалва още повече, разрастващи се и причиняващи безумни пожари, разрушаващи стари убежища и човешкото в тебе. Тогава се ражда Звярът, погали го и му се усмихни, той е човек, неосъзнатият човек, насъбрал в себе си всичко неосезаемо, неразбираемо и въпреки това целенасочено, неразбиращ  как да го използва, неразбиращ чувствата си,  тъй като те са на по-високо и възвишено равнище, виждащо се вече не с просто око, а с окото на душата. Звярът е това ново начало, като бебе, което се ражда, за да осмисли и разбере заобикалящия го околен нов за него свят, да построи своите строежи и прокопае своите пътища. Хвани го за ръка и го поведи, той не може сам, като слепец посред кръстовище, без светофари, без пътни знаци, без зебри за пешеходци...

На Звяра му е нужно да страда, за да докосне това свещено разрушено светилище в себе си, хаоса и безпорядъка създават неговата идея за покой и ясното и незамъглено съзнание, изтреляно като ракета в кривия и необятен до скоро космос. Придържащ се само и единствено към своята копринена нишка, свързана със света, в който е бил захвърлен. Нишката се къса и безкраят обгръща и понася Звяра и той почва да се рее и да търси, и търси нещо, което знае, че никога няма да намери, но все пак осъзнава неговата липса и нужда, която му причинява такава болка, все едно след свеки един изминал ден в сърцето му се забива кинжал след кинжал, една безмилостна жестокост, правеща го все пак щастлив и опровергаваща собствената му глупост. Винаги си искал да паднеш и повече никога да не може да станеш, но понякога желанията ти срещат пред себе си стени, които не поддават на разрушение, гледащи те в очите, смеейки се пред тебе, посочвайки ти обратния път. Но обратен път няма, защото по отъпкания път вече е пораснала нова зелена и свежа трева, опитвайки се да достигне небето и все пак нищожна и малка... Тогава ще трябва да тръгнеш по нов път и да отъпчеш нови пътеки в собственото си съзнание и лудост, лудост, в която намираш своята истина, истината за своето измислено его, истината за своя измислен АЗ... И викаш ли  викаш, Звярът полудява, изблици на скрит гняв се откъсват от тебе, очакваш да чуеш отговора но въпреки това чуваш звученето на собственото си ехо, връщайки се обратно от там, откъдето е било освободено, то търси своя дом, както и ти цял живот ще търсиш своя...

Очакваш ли нещо от този свят? Защото, ако очакваш, и той ще очаква. Как може да поставиш окови на един Звяр? Нали зверовете затова са деца на природата, за да могат цял живот да бъдат свободни, необременявани с нищо чуждо, бягащи от тълпата, обичайки се и мразейки се едновременно, осъзнаващи, че те не са хора, преди са били,  вече не. Един поток от чужди за тебе мисли и осезания те обгръща и те насича на малки парченца, да страдаш значи да живееш... Страдаш, когато Обичаш, страдаш, когато Мразиш, страдаш, даже когато си Щастлив... Просто следвай Звяра, той не е способен да лъже, но не е способен и да казва истината, тъй като Вербална истина просто не съществува. Затова Звярът не е способен да говори... защото знае всичко и въпреки това абсолютно нищо. Той е като пеперуда връщаща се отново в пашкула си, за да излезе от там променена, овладяла вече Звяра, овладяла собствения си мироглед, боравеща със съзнанието си, така както магьосникът борави с магията си... Какво е цвете без цвят, ухание и красота? Когато се огледаш, не виждаш ли, че светът е преизпълнен с такива цветя?... Почваш да се осланяш  само на осезанията и чувствата  си, научаваш се да говориш със самия себе си и понякога раждаш нещо, раждаш и го пазиш така, както вълчица пази малките си. Знаеш ли, Червената шапчица винаги се е надявала за срещата с Вълка. Защото Звярът в крайна сметка винаги поглъща човека. Настройваш тетивата на лъка си, прицелваш се в него, готов да го унищожиш всеки момент, но въпреки това стрелял ли си по него някога? Не си, нали ?

Гориш ли? Аз Горя, изгарям, само пепелта остава ... Сприятели се със вятъра,  защото ще дойде време в което само той ще остане до тебе и никой друг, само от него ще имаш нужда и от нищо друго. Ще понесе тази пепел, ще полетиш ... няма да се налага да късаш вече крилата на насекомите, ще имаш вече свои.

 Радваш ли се на Изгрева и Залеза? Падението и Изкачването на божественото, красотата от кръговрата, Красотата на Умиращия . Възкачваш се на престола, бил си Крал, бил си Кралица, Бил си и цвете... Бил си и Ангел. Не си знаел, нали? Просто УМИРАШ, за да ЖИВЕЕШ...

А сега заспивай... Късно е, няма нито Луна нито Слънце, ти си и двете заедно в този момент. Частица от Абсолютното цяло на Абсолютното нищо. Разбра ли написаното? Аз не можах... Боли, нали? Когато родиш нещо и повече никога не го видиш, всичко потъва в Забрава. Но то те помни и обича. Обичай само Звяра, защото само с него би могъл да Страдаш истински...

А ти си просто един океан...