Анчар
А.С.Пушкин
В пустинята сред страшен зной , в земя от слънце нажежена,
анчар - самотен часовой - стои, сам в цялата вселена.
Природата на жадна степ във ден на гняв го е родила
и корени и клони със отрова смъртна напоила.
Тя през кората му тече от зноя дневен разтопена
А привечер замръзва във смола - прозрачна и студена.
Над него птица не лети, отбягва го и звярът кървав.
И само вятърът със вой налита и избягва смъртен.
И ако облак заблуден листата дремещи поръси
от клоните отровен дъжд във пясъка горещ потъва.
Ала човекът - друг човек изпрати там с поръка строга.
И той послушно тръгна в път. На сутринта дойде с отрова.
Донесе смъртната смола и клонче с изсушени листи,
а пот по бледото чело струеше в ручеи златисти.
Донесе и припадна слаб пред шатъра голям и светъл
и мъртъв зърна своя раб - непобедимият владетел.
С отрова царят напои на свойте воини стрелите
И в смърт и ужас потопи той на съседите земите.
АНЧАР*.
В пустыне чахлой и скупой,
На почве, зноем раскаленной,
Анчар, как грозный часовой,
Стоит - один во всей вселенной.
Природа жаждущих степей
Его в день гнева породила,
И зелень мертвую ветвей
И корни ядом напоила.
Яд каплет сквозь его кору,
К полудню растопясь от зною,
И застывает ввечеру
Густой прозрачною смолою.
К нему и птица не летит
И тигр нейдет - лишь вихорь черный
На древо смерти набежит
И мчится прочь уже тлетворный.
И если туча оросит,
Блуждая, лист его дремучий,
С его ветвей уж ядовит
Стекает дождь в песок горючий.
Но человека человек
Послал к анчару властным взглядом,
И тот послушно в путь потек
И к утру возвратился с ядом.
Принес он смертную смолу
Да ветвь с увядшими листами,
И пот по бледному челу
Струился хладными ручьями;
Принес - и ослабел и лег
Под сводом шалаша на лыки,
И умер бедный раб у ног
Непобедимого владыки.
А князь тем ядом напитал
Свои послушливые стрелы,
И с ними гибель разослал
К соседям в чуждые пределы.
1828
© Емил Петров Todos los derechos reservados
Най-искрени поздравления!