Анчар

    А.С.Пушкин

В пустинята сред страшен зной , в земя от слънце  нажежена,

анчар - самотен часовой - стои, сам  в  цялата вселена.

Природата на жадна степ във ден на гняв го е родила

и корени и клони със отрова смъртна напоила.

Тя през кората му тече  от зноя дневен разтопена

А привечер замръзва  във смола - прозрачна и студена.

Над него птица не лети, отбягва го и звярът кървав.

И само вятърът  със вой налита и избягва смъртен.

И ако облак заблуден листата дремещи поръси    

от клоните отровен дъжд  във пясъка горещ потъва.

Ала човекът - друг човек изпрати там с поръка строга.

И той послушно тръгна в път. На сутринта дойде с отрова.

Донесе смъртната смола и клонче с  изсушени листи,

а пот по бледото чело струеше в ручеи златисти.

Донесе и припадна слаб пред шатъра голям и светъл

и мъртъв зърна своя раб - непобедимият владетел.

С отрова царят  напои на свойте воини стрелите

И в смърт и ужас потопи той на съседите земите.

А.С. Пушкин

АНЧАР*.

В пустыне чахлой и скупой,

На почве, зноем раскаленной,

Анчар, как грозный часовой,

Стоит - один во всей вселенной.

Природа жаждущих степей

Его в день гнева породила,

И зелень мертвую ветвей

И корни ядом напоила.

Яд каплет сквозь его кору,

К полудню растопясь от зною,

И застывает ввечеру

Густой прозрачною смолою.

К нему и птица не летит

И тигр нейдет - лишь вихорь черный

На древо смерти набежит

И мчится прочь уже тлетворный.

И если туча оросит,

Блуждая, лист его дремучий,

С его ветвей уж ядовит

Стекает дождь в песок горючий.

Но человека человек

Послал к анчару властным взглядом,

И тот послушно в путь потек

И к утру возвратился с ядом.

Принес он смертную смолу

Да ветвь с увядшими листами,

И пот по бледному челу

Струился хладными ручьями;

Принес - и ослабел и лег

Под сводом шалаша на лыки,

И умер бедный раб у ног

Непобедимого владыки.

А князь тем ядом напитал

Свои послушливые стрелы,

И с ними гибель разослал

К соседям в чуждые пределы.

1828