Верност

Няма ги вече страшните гърмежи-кононади.
Мирът тържествено установи се...
При на комбата жената-вдовица,
Дойде приятелят му верен.

От влака слезе и измина пеш
Около версти пет.
Не да ѝ даде утеха  той дойде -
А да потъгуват заедно със нея.

Положи той на входа раничката своя,
Потропа на прозореца по дървената рамка.
Не я познаваше от рано.
Красавица била - чул той беше само.

Видя той красотата нейна.
Веднага светлина яви се щом.
И изведнъж почти започна да я мрази,
Заради тази красота.

Друга му се тя привиждаше.
Вдовица -  на загинал жена.
А тази би могла да бъде -
Година-две вдовица само.

Ще претърпи тя таз раздяла
И пак животът ще я грабне.
Душата негова тъжеше за другаря,
Все едно във боя той, не командирът му, загинал беше.

И като че от обида жегнат,
Съперник някакъв - препречил му е път,
За миг намрази той мъжете всички,
Които  биха влезли  тук.

... А беше стаята уютна.
Течеше разговор приятен-лек.
Внезапно той почувства колко трудно-смутно
Стана - да си тръгне той от тук.

В същият тревожен този миг
Почувства в своите гърди
Плахост и благоговение,
Бъдещето неизвестно свое.

По начин друг той гледаше сега
На нея - в облик друг му се яви...
Дойде на разговора края.
Светлееше навън.

Дъжд есенен потропваше унило,
Говореше за нещо старо.
Тя до прага го изпрати само
- заради мокрещия дъжд.

Поради дъжда леко се прегърби,
Тръгна, и пътеката се свърши в двора.
И удържа се той, не се обърна -
Да види пак - домът, във който
Живял бе неговият командир.

1953

Оригинален текст

Верность

Затихли грозные раскаты,

Свершилось мира торжество...

К вдове погибшего комбата

Заехал верный друг его.

Сошел на станции, и пеший

Прошел он верст примерно пять.

Не для того, чтобы утешить, –

Чтоб вместе с ней погоревать.

Он на крыльце поставил вещи

И постучал в косяк окна.

Он не знаком был с нею прежде,

Лишь знал – красавица она.

Он красоту ее увидел,

Едва лишь глянул на свету,

И вдруг почти возненавидел

Ее за эту красоту.

Он представлял ее другою:

Жена погибшего, вдова.

А эта может быть вдовою,

Пожалуй, год, от силы – два.

Перенесет она разлуку

И снова жизнь начнет свою.

И он душой страдал за друга

Так, словно сам погиб в бою.

И, словно кто его обидел,

Встав как соперник на пути,

Он всех мужчин возненавидел,

Что могут впредь сюда войти...

...А было в комнате уютно.

Легко текла беседы нить.

И вдруг мучительно и смутно

Не захотелось уходить.

И в то же самое мгновенье

Он ощутил в своей груди

И робость, и благоговенье,

И неизвестность впереди.

Она предстала в новом свете,

Явилась в облике ином...

Уже настал конец беседе,

И рассветало за окном.

Осенний дождь стучал уныло,

О чем–то давнем выводя.

Лишь до порога проводила

Она его из–за дождя.

Он под дождем слегка согнулся,

Пошел, минуя мокрый сад.

Сдержался и не оглянулся

На дом, где прежде жил комбат.