Верност
Няма ги вече страшните гърмежи-кононади.
Мирът тържествено установи се...
При на комбата жената-вдовица,
Дойде приятелят му верен.
От влака слезе и измина пеш
Около версти пет.
Не да ѝ даде утеха той дойде -
А да потъгуват заедно със нея.
Положи той на входа раничката своя,
Потропа на прозореца по дървената рамка.
Не я познаваше от рано.
Красавица била - чул той беше само.
Видя той красотата нейна.
Веднага светлина яви се щом.
И изведнъж почти започна да я мрази,
Заради тази красота.
Друга му се тя привиждаше.
Вдовица - на загинал жена.
А тази би могла да бъде -
Година-две вдовица само.
Ще претърпи тя таз раздяла
И пак животът ще я грабне.
Душата негова тъжеше за другаря,
Все едно във боя той, не командирът му, загинал беше.
И като че от обида жегнат,
Съперник някакъв - препречил му е път,
За миг намрази той мъжете всички,
Които биха влезли тук.
... А беше стаята уютна.
Течеше разговор приятен-лек.
Внезапно той почувства колко трудно-смутно
Стана - да си тръгне той от тук.
В същият тревожен този миг
Почувства в своите гърди
Плахост и благоговение,
Бъдещето неизвестно свое.
По начин друг той гледаше сега
На нея - в облик друг му се яви...
Дойде на разговора края.
Светлееше навън.
Дъжд есенен потропваше унило,
Говореше за нещо старо.
Тя до прага го изпрати само
- заради мокрещия дъжд.
Поради дъжда леко се прегърби,
Тръгна, и пътеката се свърши в двора.
И удържа се той, не се обърна -
Да види пак - домът, във който
Живял бе неговият командир.
1953
Оригинален текст
Верность
Затихли грозные раскаты,
Свершилось мира торжество...
К вдове погибшего комбата
Заехал верный друг его.
Сошел на станции, и пеший
Прошел он верст примерно пять.
Не для того, чтобы утешить, –
Чтоб вместе с ней погоревать.
Он на крыльце поставил вещи
И постучал в косяк окна.
Он не знаком был с нею прежде,
Лишь знал – красавица она.
Он красоту ее увидел,
Едва лишь глянул на свету,
И вдруг почти возненавидел
Ее за эту красоту.
Он представлял ее другою:
Жена погибшего, вдова.
А эта может быть вдовою,
Пожалуй, год, от силы – два.
Перенесет она разлуку
И снова жизнь начнет свою.
И он душой страдал за друга
Так, словно сам погиб в бою.
И, словно кто его обидел,
Встав как соперник на пути,
Он всех мужчин возненавидел,
Что могут впредь сюда войти...
...А было в комнате уютно.
Легко текла беседы нить.
И вдруг мучительно и смутно
Не захотелось уходить.
И в то же самое мгновенье
Он ощутил в своей груди
И робость, и благоговенье,
И неизвестность впереди.
Она предстала в новом свете,
Явилась в облике ином...
Уже настал конец беседе,
И рассветало за окном.
Осенний дождь стучал уныло,
О чем–то давнем выводя.
Лишь до порога проводила
Она его из–за дождя.
Он под дождем слегка согнулся,
Пошел, минуя мокрый сад.
Сдержался и не оглянулся
На дом, где прежде жил комбат.
© Леснич Велесов Все права защищены