Будимир
Пръстенът на вещиците

Предговор

В „Пръстенът на вещиците“, на Черноморското крайбрежие, в Крим, героят е въвлечен в "играта" от вестите* (* вéста - жена, която има способността да вéда, т.е. да знае безпогрешно нещата, бел. прев.) - представителки на ведическата цивилизация. Събитията се развиват напълно неочаквано за него, и играта става все по-разгорещена. Връщането към предишния начин на живот става невъзможно!
***
26 декември 2004 г. Мощно земетресение в Индийския океан породи чудовищна тридесет метрова вълна. Човечеството не беше виждало такова природно бедствие. В този ден, според официалните данни, цунамито е убило около триста хиляди души. В този момент, и на това място, целият научен и технически потенциал се е оказал безпомощен пред  лицето на тази опасност, неспособен да защити хората.
В същото време, на един остров наблизо живее в ужасна бедност малко племе - макените. Те не са имали сеизмично оборудване, способно да им предскаже земетресението, не са имали радио, по което да им съобщят за идващата вълна. От цунамито обаче не е загинал нито един представител на макените, въпреки че селото им е било почти напълно разрушено. Оказва се, че те са почувствали приближаващо се нещастие, и всички хора от селото отишли ​​в планината, където изчакали спокойно да премине бушуването на стихиите.

След известно време, този интересен случай на спасение, стана известен на журналистите. Те се чудеха как едно необразовано племе може да предскаже опасността, докато цивилизованият свят не е бил в състояние да предвиди случилата се трагедия.

Интервюто с един човек от племето на макените беше излъчено по телевизията. Съдейки по външния му вид, той дори не разбираше напълно за какво става въпрос. В крайна сметка всичко се оказа съвсем просто:
- Кучетата лаеха, почувствахме беда и отидохме в планината. Странно е защо ме питат за това? - се четеше на неговото лице.

Но това за нас е странно, това наистина е интересно, защото кучета в Югоизточна Азия се срещат навсякъде и явно лаят навсякъде. Но само маккените почувстваха бедствието! Може би, ако нямаше макени, нямаше да има и цунами. И цялата тази катастрофа, по същество, е предупреждение за човечеството за неговия път на развитие. Сякаш ни се казва: „Хора, не  продължавайте така, вижте - макените бяха спасени без знания, технологии, наука и пари. Без всичко, което изисква толкова труд, време и внимание, а за живота не остава нищо.“

Предстои ни сякаш поредното нещастие, по-глобално, и кучетата, предупреждавайки ни, лаят и си дерат глътките! Време е да отидем в планината! Но ние сме глухи. „Защо в планината? Имаме всичко, с което можем да се защитим“, смятаме ние. И ... се успокояваме. Чувството за реалност постепенно напуска човека. Той се е отдалечил от природата, потапяйки се във виртуален, измислен свят. Той сам си го е създал, и в него се е обявил за бог. Но това е илюзия, приличаща на сън, и тя прави човека слаб, неподготвен. Знанието и законът се превърнаха в протези на прякото възприемане на света. Протезите никога няма да заменят живото чувство. Протезите могат да бъдат премахнати или променени. Истинското чувство е единственото нещо, което няма да ни провали в решаващия момент. Точно това е  опасно за този, който търси пълен контрол над човешкото общество.

Ако не можем да си възвърнем чувството за реалност, наречено ВЕДИ, тогава смъртта е неизбежна! Няма да чуваме "кучетата", и няма да отидем в планината! И това е съвсем ясно!

* * *

Понякога в мен възникват съмнения: струва ли си да пиша книги? В крайна сметка се оказва, че публикувайки книгите си, аз като че противореча на тяхната същност. Книгите са носители на знание. Те съдържат мъртви думи, и не са в състояние да научат читателя да веда, т.е. да знае нещата безпогрешно.  Това значи да действа въз основа на хармоничното възприятие на света около нас, в съответствие с времето и условията на всяка конкретна ситуация. ведането* (*безпогрешното знаене на нещата, бел. прев.) позволява на човека да прави единствените неща, които са правилни в момента. Нито образованието, нито паметта, нито знанията, нито способността да се мисли логично не могат да  го научат да живее в състояние на безупречност. И, въпреки това,продължавам да пиша. По този начин искам да създам образа на свободното ведическо общество.
Този образ, породен при писането, както и при четенето на книгата, започва да живее свой собствен живот. Книгата е матрица. В повечето случаи, когато я чете, читателят няма да може да се приближи до състоянието на щастие, любов, знание и свобода. В този случай книгата ще бъде за него само  фантазия, приказка, интересна история - нищо повече. Но има и такава група читатели, за които книгите ми ще бъдат лек приятелски тласък в гърба, способен да ги насочи по пътя на разбирането на истината, подчертавам - само  тласък, тъй като читателят не е в състояние да научи истината чрез книгата, а само самостоятелно, чрез вътрешните преживявания и чувства, основани на вътрешния стремеж.

Понякога се изненадвам, когато ми се разкрие поредната истина. Изненадан съм от нейната лаконичност и простота. Изненадан съм от моята глупост, и как по-рано не съм могъл да видя такива на пръв поглед елементарни неща. Истината е до нас, трябва да можем само да я използваме.  Много е просто, когато я откриеш, и е изключително трудно,  когато не я забелязваш. Много хора  могат веднага да разберат истината, използвайки ведането, и на тях им е необходим само лек тласък, за да направят една крачка напред.
И тази стъпка трябва да бъде осмислено действие, тъй като този, който я направи, ще носи цялата отговорност. Никой не трябва и не може да поеме отговорност за това - да понесе тежестта на чуждата съдба. Никой не може да бъде виновен за грешките при завоите на житейските пътеки. И тук човек е сам, няма на кого да разчита, той трябва сам дада вземе решение да промени съдбата си. Сам! Без да разчита на знанието на другите хора, а да се ръководи само от собствените си, неподправени знания и чувства. Без значение е колко много хората пишат за любовта и щастието, за прекрасното човешко бъдеще, за неизчерпаемите възможности на творчеството. Всичко това остава на хартията мъртъв боклук, мацане върху белоснежната целулоза (или само писмени знаци върху компютърния екран).

И така, какво пречи на човек да започне движението си към щастието? Струва ми се, че има много препятствия по този път, но за да започне да променя съдбата си, може да бъдат изтъкнати две основни препятствия - мързела и страха!

Тези понятия, като всичко в естествената природа, са неопределени и всеки възприема мързела и страха по свой начин. Въпреки това човек все пак може да говори за неопределеното и, дори да пише за него, както правя аз сега. С една уговорка, обаче - че всичко, написано тук, не трябва да се възприема като правило, ръководство за действие, или пък природен закон.

Страхът  - да загубиш начина си на живот, който си живял, и да не получиш нищо в замяна. Колкото по-логичен е човек, толкова по-трудно му е да се реши да промени съдбата си. Човек се страхува от неизвестното, от онова, което не може да се предвиди. И тъй като прогнозите на такъв човек се основават на логическото мислене, бъдещето за него е предвидимо. Особено, ако съдбата на човека излезе извън контрола на системите. В този случай тя въобще е непредсказуема.
Живеейки в съответствие със своята предначертана съдба, тоест съдбата,  наложена и контролирана от системата, човек сваля от себе си отговорността, казвайки: такава ми е съдбата, такъв е животът. Премахвайки зависимостта си от  съдбата, той трябва изцяло да поеме отговорност за живота си. В този случай страхът от отговорност е друга бариера пред свободата. Отговорността предполага състояние на постоянно осмисляне и постоянна бдителност. Тъй като, поемайки пълната отговорност за живота си, човек може да разчита само на себе си. Всяка грешка, допусната поради загубата на бдителност или притъпяване на мисълта, може да го лиши от неговата сила, здраве, и може да доведе дори до смърт. В този случай не може да разчитате на нечия помощ. И тук се явява следващата опасност - мързела.

Постоянната бдителност и съзнателност изискват огромни разходи на труд от страна на човека. Съвременната технологична цивилизация ни е разглезила дотолкова, че поради бездействие са възникнали редица физиологични нарушения у хората: отслабен имунитет, затлъстяване,  слаби мускули и намалена работоспособност. Това е непълен списък на влошаване физическото състояние на човека.
Но духовното, психическото, социалното състояние на човека също е в стадий на разрушение. Разбира се, за нас не е лесно да предприемаме действия за постигане на дори благородни или жизненоважни цели. Пречи ни мързелът да мислим, да осмисляме нещата. Много по-лесно е да се живее с подсещане и подтикване от някого, и в съответствие със законите и разпоредбите. Трудно е, и почти невъзможно да  отхвърли човек този мързел, или тази инертност. И, в такъв случай,  трябва да разберете, че целият ви живот, протичащ сам по себе си, не е нищо друго, освен постоянно умиране!

Будимир

Кольцо ведьм

ПРЕДИСЛОВИЕ

В «Кольце ведьм», на берегу Черного моря Крыма, героя втягивают в свою игру весты, представительницы ведической цивилизации. События развиваются совершенно для него неожиданно, а игра все больше и больше затягивает. Возврат к прежней жизни становится невозможен!

26 декабря 2004 года. Мощнейшее землетрясение в зоне Индийского океана родило чудовищную тридцатиметровую волну. Человечество ещё не видывало такой природной катастрофы. В тот день цунами только по официальным данным унесло около трёхсот тысяч жизней людей. Весь научный и технический потенциал оказался перед лицом этой опасности жалким хламом, не способным защитить человека.

Но на одном острове живёт в жуткой нищете небольшое племя — маккены. У них не было сейсмического оборудования, способного предсказать землетрясение, не было радио, по которому передали бы об идущей волне. Тем не менее, ни один представитель маккенов не погиб от цунами, хотя их деревня была почти полностью уничтожена. Оказывается, они почувствовали приближающуюся беду и всем селением ушли в горы, где благополучно переждали буйство стихии.

Через некоторое время журналистам стал известен столь замечательный факт спасения. Им стало интересно, как необразованное племя могло предсказать опасность, в то время, когда цивилизованный мир оказался не в состоянии предвидеть произошедшую трагедию?

По телевизору показывали интервью с одним из представителей племени маккенов. Судя по его виду, он даже не совсем понимал, о чём идёт речь. Ведь всё достаточно просто:

— Собаки лаяли, мы почувствовали беду и ушли в горы.

«Странно, почему меня об этом спрашивают?» — читалось на его лице.

Но нам-то не странно, нам действительно интересно, ведь собаки в юго-восточной Азии водятся повсеместно и, видимо, лаяли они везде. А вот беду почувствовали только маккены!

Возможно, не было бы маккенов — не было бы и цунами. И вся эта катастрофа, по существу, есть предупреждение человечеству об его тупиковой ветви развития. Будто нам говорят: «Ребята, не туда вы идёте, вот посмотрите — маккены спаслись без знаний, техники, науки, денег. Без всего того, что требует так много трудовых затрат, времени, внимания, а для жизни не остаётся ничего».

Грядёт другая беда, более глобальная, и собаки, предупреждая нас, лают во всю глотку! Пора уходить в горы! Но мы глухи. «Зачем в горы? У нас есть всё, что может нас защитить» — думаем мы. И… успокаиваемся. Чувство реальности постепенно покинуло человека. Он отстранился от природы, погрузившись в виртуальный, придуманный мир. Он его создал сам, и сам в нём провозгласил себя богом. Но это иллюзия, похожая на сон, ослабляющий человека. Знание и закон сделались протезами непосредственного восприятия мира. Протезы никогда не заменят живое чувство. Протезы можно отнять или поменять. Истинное чувство — одно, и оно не подведёт в ответственный момент. Поэтому оно и опасно тому, кто добивается полного контроля над человеческим обществом.