11 min reading
Моето писмо към България/разказ/
Имало някога едно момче. То обичало да гледа към безкрая, далеч към хоризонта над безбрежното синьо море. Майка му го бе заченала на морето. Той бил дете на вятъра и водата. Обичал да се любува на пейзажа от бащиния си дом в Бургас. Обичал, когато се завръща в родната България, да идва веднага до морето. В далечната чужбина години наред извън родината тя му липсвала толкова много, че вече не можел не само да го крие, а и не можел да диша, когато се присещал, че ще трябва да замине отново. Отново да изостави майка, баба, сестра и да избяга като един страхливец от мило и родно, от корените си, от това, което е, да избяга от себе си. Това вече не бил той. Още от деня, в който прекрачил прага на семейната къща. Дори той самият не помнел колко отдавна всъщност било това. Но сега е вкъщи. Сега е отново при родната си майка, може да целуне любимите си хора, да вкуси от лековитата морска и Дунавска вода, да докосне тревата. Все неща, които чак сега осъзнава кол ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up