Трета Част

              Грешка в превода

          Пътят между нивите излезе на друг малко по-голям. От другата му страна имаше малко селище. Залепени една за друга къщи с високи зидове, тесни асфалтирани улици, камък и бетон. Черни пътища тук липсваха. Една от преградите, играеща ролята на зид, имаше квадратни отвори, завъртени така, че стъпваха на един от ъглите си и бяха преградени от дебели арматури. През един от тях зърнах младо черешово дърво не по-високо от метър и половина. На него се червенееха 2-3 череши. Сигурно раждаше за първи път, но това за мен в случая нямаше никакво значение. Използвах отворите като стъпенка и прескочих бетонната стена. Предпазливо се приближих до дървото и обрах всичките му плодове. Кучета нямаше, хора също. Обратно по същия начин бързо се озовах отново на улицата. Този път с череши в ръка. Всяка калория приемах с отворени обятия.

     Повечето зидове нямаха отвори и никак не бяха лесни за преодоляване, а и без да знам какво имаше от другата страна не си струваше риска да прескачам. Бях доволен и на малкото което намерих тук и обикаляйки по-скоро вече разглеждах нежели да търсех нещо. Така достигнах до местния магазин пред който от една жена си исках цигара. После си поисках и огънче. Опитах се да завържа разговор на развален английски, но в крайна сметка не се получи, затова благодарих и си тръгнах. Пушейки си доволно се изнизвах от селцето. Преди отново да изляза на шосето попаднах на малко площадче с малка чешмичка на него. Млада жена с малкото си дете бяха преди мен до чешмата. Културно изчаках реда си, след което обилно се напих с вода, защото не знаех кога пак ще имам такава възможност.

     Излизайки от селото тръгнах в дясно по асфалтовия път. Двулентов с прекъсната линия по средата, най-вероятно идващ от Саламанка. Докато вървях по него бях непрекъснато нащрек. Молех се да не мине някой от камионите на Рето. Рискувах да ме приберат, но не ми се вървеше повече през ниви, храсти и ливади, а и тук можеше да ми излезе късмета и някой да ме качи на стоп за да се придвижа по-бързо. Нямаше много движение и всеки път като чуех някой двигател се обръщах и вдигах ръка. Засега без резултат. Колите си ме отминаваха като пътен знак. През няколко минути минаваха по една две и в двете посоки. Междувременно започна да става горещо. В близост до асфалта топлината се усещаше още повече. Съблякъл горните си дрехи ходех гол до кръста. Суичерът вързан на кръста, потникът провесен отстрани, а ризата държах в ръка за да мога когато чуя кола да я облека и да пробвам отново късмета си. Осъзнавах че шанса да спрат на татуиран гол до кръста човек отстъпваше значително на този при който човекът е с хубава риза. За съжаление целия този труд който полагах за да изглеждам по-нормален засега не даваше резултат, но важното е че нямах намерение да се отказвам.

     Пътят започна да се изкачва по билото на малък хълм. Изкачваше го плавно от дясната му страна и после с полегат ляв завой се спускаше отново към равнината. През цялото време се взирах в храстите отстрани с надежда да видя нещо ядливо но такова нямаше. Колите продължаваха да ме отминават а жегата се засилваше. Започнах сериозно да ожаднявам. Не се виждаха къщи нито какъвто и да е знак за населено място. Нямах представа колко още трябва да вървя до първото такова. Сблъсках се с първия тежък момент от бягството ми.

     Най-после стигнах връхната точка на хълма и бавно започнах да се спускам надолу. От дясно се появиха дървета, след които се откри гледка към долината. Недалеч се видяха и постройки. Сякаш виждах оазиси в пустинята, където щях да намеря вода ( не бях твърде много далеч от истината ). Жаждата ме беше обсебила изцяло. Много редки са случаите в които съм бил по-жаден от онзи момент. Толкова много ми се пиеше вода че бях забравил колко много гладен бях всъщност. На всичкото отгоре продължавах да куцукам леко с единия крак. Нещастният инцидент от предходната нощ все още затрудняваше ходенето ми, а докато не ми спреше кола то си оставаше основният ми начин на придвижване. Каквито и планове да си бях правил, каквито и варианти да бяха минали през главата ми, то възможността от подобна контузия не бях мислил че може да ми се случи.

     Когато приближих, постройките се оказаха две къщи, градина отпред и нещо като хамбар. Насочих се директно към градината. Имаше насадени лехи с различни зеленчуци. Откъснах си малко лук. Точно в този момент се появи един човек и нещо ми каза. Стоях по средата на овощната му градина с току що откъснат лук в ръка, гол до кръста с немалко татуирано разпятие на гърдите и други татуировки по ръцете. Запазих самообладание.

     „Прекрасният“ ми английски отново не свърши работа, затова пробвах най-сигурният в подобни случаи метод -езика на жестовете. Човека разбра че ми се пие вода и ме подкани да го последвам. Заведе ме до вратата на къщата и ме покани да седна на пейката пред нея, после влезе. След малко се показа с голямо шише в ръка. Появи се и жена му и ме попита дали съм гладен, отговорих утвърдително, при което двамата влязоха отново вътре и ме оставиха в компанията на едно куче и няколко кокошки.

Входната им врата гледаше точно към гърба на другата къща. Двете бяха успоредни и помежду им се получаваше нещо като външен коридор, в който в момента бях. Кучето седна пред мен до пейката. Докато чаках си почивах скрит от жегата на хлад. Бях утолил жаждата си и се наслаждавах на спокойствието което цареше тук. Миг блаженство след кошмарния преход преди малко.

     Когато домакините отново се показаха ми дадоха два сандвича със салам. Единият изядох на място а другият си взех за из път. Благодарих от сърце на тези добри хора и тръгнах отново покрай пътя. Махнах с ръка на поредната кола и неочаквано тя намали и после спря. Първото ми пътуване като стопаджия. Английския отново не свърши работа и жестовете отново дойдоха на дневен ред. Опитах се да обясня че отивам към морето, но диалога с този човек изобщо не се получаваше. С триста зора и множество ръкомахания и звуци издадени от моя страна най-накрая мисля че ме разбра. Не след дълго ме остави на малък кръстопът и ми посочи накъде да тръгна.

     Първоначално новият ми маршрут правеше почти обратен завой, после заобикаляше някаква горичка и храсталаци, след които се появиха малки летни къщи с градини отпред. В една от тях мъж и жена си окопаваха насажденията. Поздравих ги и сочейки с пръст си поисках малко ягоди, тъй като бях забелязал че имат доста от тях. Вежливо и с усмивка ме поканиха да вляза. Жената откъсна от плодовете и ми напълни шепата с тях. Оказа се че тя разбира английски и успяхме да разменим няколко изречения. Успях да й се похваля, че и родителите ми също гледат ягоди на село и при това имат сорт, значително по-сладък и сочен от нейния. Не се усетих че може да я обидя по този начин и най-малкото това исках да сторя, но думите направо се изстреляха от устата ми. Дано да се е получило нещо като обмен между съселяни градинари. В крайна сметка се разделихме с усмивки и с пожелания за приятен ден. Понякога първо говоря а после мисля.

     Със сравнително голям наклон пътят се катереше нагоре през малкото градче. Зад мен се чу шум от кола. Реших пак да си пробвам късмета и махнах с ръка. За мое учудване и тази също спря. От вътре ми се усмихваше някакво момче горе долу мой набор. Завързах поредния разговор на английски. Поисках си цигара и докато пушех гледах как къщите преминават отстрани. От дума на дума той ми каза че тук в града щяло да има някакво техно. Веднага си помислих че става дума за техно парти. Започнах вътрешно да се настройвам за купон. Може би щях да намеря начин да вляза някак. Издишах цигарения дим през широко отворения преден джам на малката червена колица и вече си се представях с единия крак на партито.

На първото кръстовище след големия наклон, дойде време, съдбите на мен и спътника ми да се разделят. Той зави наляво, а на мен ми каза да тръгна надясно. Стигнах до малък площад с пейки и детски кът. Имаше пързалки, пясъчник и катерушки, на които си играеха малчугани, а майките им ги гледаха отстрани седейки на оцветените в различни цветове пейки. Поради изключително приятната обстановка реших точно тук да си изям и втория сандвич. Избрах си пейка боядисана в червено, леко в страни от дечурлигата и бавно с наслада започнах да се храня докато гледах играта им.

     Поседях известно време доволен и заситен. Бях превъзбуден, идваше време за забавление. Пресякох улицата и с питане намерих мястото. Красиви експонати пригодени за всякакви дейности свързани със селското стопанство лъскаво стояха пред очите ми. Настройките ми се сгромолясаха и разочарованието избута с неохота празничното ми настроение. Момчето е имало предвид техно изложение, но аз не го бях разбрал правилно. Който каквото му се иска това си мисли. Нищо, стават и грешки.

Постоях известно време вперил поглед във витрините. Примирен отново се върнах до площада но този път го подминах. Не знаех накъде точно отивам, но не ми се връщаше назад. Не бях извървял много когато се обърнах да видя за някоя кола. Една тъкмо излезе от преките срещу площада. Зелена на цвят, обемна хубава кола. Махнах, и тя спря. Сякаш имах магическа пръчка. Отново труден разговор и различни дестинации, но все пак поредните спестени километри ходене. В крайна сметка бях оставен почти на края на градчето и след като ми се каза накъде да тръгна, отгледах как колата пое, разбира се, в другата посока. Започвах да се чувствам в някаква игра, в която различни хора взимаха участие за да ме навигират.

     Започваше да се стъмва. Не можех да се оплача от този ден. Пълен с емоции, обрати и нови преживявания. На всичкото отгоре в момента не изпитвах глад. Проблемът който сега бавно се задаваше заедно с тъмнината представляваше комбинация от студа и липсата на място където да спя. Не че нямаше места където да легна, но в случая имах предвид такова с покрив над главата и топло легло. Проблем с който бях наясно преди да тръгна на това пътешествие. Изправен лице в лице с него обаче изпитвах истинското му сурово лице.

     Огледах се. Бях в покрайнините на града. Вилна зона. От дясно къщите свършваха в малка полянка, преди гората, обрасла с трънаци. Едно от евентуалните ми места за спане. Но на първо време пресякох пътя и се насочих към близкия голям портал. Намираше се между големи зидани стени които правеха чупка под леко тъп ъгъл навътре от улицата. В получилата се ниша, на на 2-3 метра от шосето опипах с ръце пръстта току до желязната преграда. Влага липсваше и се настаних удобно. Разполагах с десетина квадрата закътано местенце и скрит в самия му край от колите се опитах да поспя. Облякъл всичките си дрехи и с вълнената шапка на главата лежах притаен в тъмното. Отново изпаднах в онзи особен унес, в който задремваш само за секунди будейки се при всеки шум. Единствено на моменти успявах да игнорирам кучетата не спиращи да лаят там вътре около къщата. А имението си го биваше. Черен път с надвесени над него големи дървета с лек десен завой водеше до основната постройка. Приличаше на голяма високопланинска хижа, но всъщност се намираше в покрайнините на града.

     Осъзнавах че докато лежа пред портала кучетата няма да млъкнат, макар че искрено се надявах да свикнат с присъствието ми и да спрат. Съществуваше и риска някой да дойде за да провери по какво лаят и да ме види. Станах с неохота и се насочих право към полянката с трънаците. Едвам успявах да си пробия път през тях. Някои бяха по-високи от мене. По принцип съм доста упорит, но след известна борба с тях разбрах че няма да си намеря удобно местенце за спане помежду им.

Предвид създалите се обстоятелства прецених че е най-добре да тръгна отново на път. Леко отпочинал поех отстрани на шосето, което бавно започваше да изкачва голям планински склон. Постепенно къщите и от лявата ми страна свършиха и около мен не остана нищо друго освен асфалт под краката ми и дървета наоколо. Болката в крака ми се усилваше. Ходех накуцвайки. Еуфорията от късмета ми през деня започваше да се изпарява, отстъпвайки място на познатото болезнено усещане от предишната нощ. Тази като че ли се очертаваше да е по-мъчителна.

     Колите вече не спираха. Даже все по-рядко се виждаха такива. Истинско щастие за ушите ми се явяваше звука на двигател далеч там някъде в мрака, приближаващ се постепенно. Кратък миг спокойствие нашепващ че не съм съвсем сам в тъмната гора. Но и той отминаваше заедно с губещите се светлини на фаровете в далечината напред. Махах отчаяно за стоп, но кой би спрял на непознат насред гората през нощта? Пробвах късмета си, но него вече го нямаше.

     Бях сам, с ранен крак, нож за масло и много кураж в гърдите, на непознато място, заобиколен от силуетите на много дървета, в тихата планинска местност намираща се в чужда страна. Единственият лъч надежда, светлината в края на тунела, мощният двигател даващ сила на волята и сетивата ми в онзи втори много тежък момент от бягството за мен се намираше напред в бъдещето на няколкостотин километра от това побиващо тръпки място. Но в мислите ми, съвсем реален под формата на представа ме притегляше към себе си и ми даваше сили да продължа. Сякаш чувах плясъка на вълните разливащи се по пясъчния бряг и усещах топлината от слънцето, но някак си на подсъзнателно ниво.

     Контузията в кракът ми ме връщаше към суровата действителност в която се намирах сега. Действителност, от която единственият начин да се отърва оставаше неспирното ходене. От него обаче болката сякаш се увеличаваше с всяка стъпка. Пробвах да стъпвам на пета, на пръсти, леко изкривено настрани, но без особен положителен резултат. Стъпка след стъпка, завой след завой, кола след кола. Напредвах бавно но сигурно. Никой не спираше. Започваше да става все по-студено с нарастването на височината и падането на нощта. Нямаше и помен от населено място. За почивка отстрани на пътя дори и не си помислях. Адреналина в кръвта ми ме държеше нащрек. Беше тихо. Планината и дърветата нощем си имат своето особено обаяние. Искрено се надявах само да не ми се преплетат пътищата с дивите обитатели на тази местност. Можеше да има вълци, дори мечки. Нямах идея, но осъзнавах че не е изключено. Най-малкото и евентуалната среща с глутница бездомни кучета можеше да завърши доста зле. Вече се сблъсках с това чувство още в самото начало на приключението, в малката горичка на хълма. Вероятността това да се случи нарастваше правопропорционално на времето прекарано тук и в сравнение с предишния път имаше няколко цифри повече.

     Най-накрая в далечината долу в дясно проблеснаха светлини. От доста време чаках да видя този знак. Лампите на малко планинско градче. Сърцето ми се сгря. По стръмна пътечка съкратих малко от пътя, който с обратен завой малко по-надолу успяваше да вземе стръмнината. Отново стъпил на него започнах навлизането си в града. Разминах се с няколко човека дори. Подейства ми успокояващо. Друга група от хора, предимно млади, стояха пред нощен бар и разговаряха. Там пътят правеше ляв, почти перпендикулярен завой и продължаваше плавното си спускане през градчето. В образувалия се ъгъл се помещаваше градинка с пейчици, където седнах да отдъхна. Определено точно от това имах нужда. Бая ходене му бях ударил и то все по нанагорно.

Свих се на пейката. В мъчителни опити да поспя мина известно време. Накрая и студа си каза тежката дума и отново бях на крака. Следвах главната улица около която имаше къщи с магазинчета на приземните етажи. Вървях и разглеждах. Тук се чувствах доста по-спокоен. Вярно е че поради късния час нямаше хора по улиците, но за сметка на това пък не бях насред гората. Постепенно от дясната ми страна къщите отстъпиха мястото си на ливади с храсти, а от ляво, някак надалеч и високо остана гористата по-висока част на планината от която се отдалечавах.

     От тази съща моя лява страна, след известно време прекарано в куцукане отново в тъмнината, се появи паркинг за тирове, а от дясно лавка и малко след нея мотел. До лавката имаше залепено покрито пространство много приличащо на автобусна спирка от стар тип и обзаведено с дървени маси и пейки. Свих се на една от тях в пореден отчаян опит да поспя и да се сгрея малко, но отново нищо не се получи. Станах да поразгледам. Зад навеса – храсталак и дървета. Пресякох и обиколих спрелите два тира – нищо интересно. Върнах се при лавката. Реших да посрещна утрото тук. За тази нощ ми стигаше скитането из пустошта.

     Настаних се на една от пейките гледаща към мотела, намиращ се на около 20 метра от мен, надолу по пътя, но по-навътре от него. Спрели коли си почиваха на паркинга му. Все още цареше тъмнина но се усещаше че утрото не е далеч. Една от най-спокойните фази на нощта. Коли почти не минаваха, продължаваше да ми е студено, а чакането да се развидели започваше да ме изнервя. Убивах времето в разглеждане и постоянно местене от една пейка на друга в търсене на по-удобно място. Мъчителните ми опити спонтанно бяха нарушени от бяла на цвят баничарка, която подмина будката и спря на шосето на нивото на мотела. Раздвижване в станалите отегчителни последни часове на нощта, което прикова всичките ми сетива.

     Скрит в тъмното наблюдавах как шофьора слезе от колата, отвори задните врати, взе два кашона и ги остави отстрани на платното един върху друг. После се качи в баничарката, подкара я и се изгуби в далечината. Признавам си че не очаквах да видя такова нещо. Първоначално седях и не вярвах на очите си. Надигнах се бавно от мястото си и се приближих до кашоните. Коленичих до тях и ги огледах. Тук ножът за масло се оказа доста полезен и с негова помощ лесно срязах тиксото. Първото което видях когато отворих кашона приличаше на целофан. Под него, грижливо подредени ми се усмихнаха много рибени филета. Мязаха ми на такива от бяла риба. Взех скромните три-четири парчета, увих ги с целофан и бързо започнах да се отдалечавам от потъналия в тишина мотел. Не се долавяха каквито и да е признаци на буден живот. Джип и две-три коли бяха единственото доказателство че вътре въобще спят хора.

Сложих рибата в качулката на суичера, стегнах я силно и вързах връзките. Отдалечавах се доволен от „местопрестъплението“. Единственият проблем, не много голям, но все пак проблем се състоеше в това че филетата бяха сурови. Трябваше да намеря начин да си ги сготвя. По-важното е че си бях намерил храна. Първата добра новина за днес. Другата добра новина дойде почти веднага след изгрева на слънцето.

     Не бях изминал кой знае колко път от мотела когато в дясно невярващ приковах погледа си с грейнали очи. Късмета сякаш ме връхлиташе на вълни през деня и тотално ме оставяше през нощта. В момента стоях срещу дузина препълнени с плод черешови дървета. Прехласването по гледката не трая дълго и без да му мисля много вече бях помежду им. Не помня дали имаше ограда но тя едва ли би ме спряла. Черешите бяха узрели и сочни. Утолявах глада си като ядях на корем, късайки от клон на клон и местейки се от дърво на дърво. Зеленината на листата се преплиташе с този специфичен тъмно лилав цвят на узрелите черешови плодове. Едни по-големи, други по-малки, не подбирах много. Ядях докато не достигнах състоянието при което вече като гледах черешите не изпитвах нуждата да продължавам да късам от тях и да си ги слагам в устата.

     Постепенно започваше и да се стопля. Черешовата градина в която все още бях продължаваше по протежение на пътя. Имаше около пет-шест дървета след които следваше прекопан участък и накрая завършваше с полусрутени каменни зидове около стара къща. Тя се намираше в най-отдалечения от шосето край на двора. Приличаше на обитаема въпреки че част от нея изглеждаше срутена. Появата на куче потвърди съмненията ми. Всеки момент очаквах някой да излезе и да ме попита какво правя тук. Четирикракото започна съвсем закономерно да ме лае. Въпреки едрият му вид не ми изглеждаше породисто. Имаше вид на селска подобрена порода. Постепенно забеляза че нямам лоши спрямо него намерения и затова постепенно спря с лаенето и свикна с присъствието ми.

     Оглеждах се за външна чешма, но за мое учудване не видях такава. Странно, у нас по селата всяка къща си имаше чешма на двора. Отново бях ожаднял. Постоях още малко озъртайки се с надежда някой да се покаже от къщата и да си поискам вода. Имах чувството че ме гледат отвътре през шарените пердета на прозорците. Постепенно мястото започна да ми действа подтискащо и с радост си тръгнах от там. Преди да изляза на пътя не пропуснах възможността отново да си хапна още малко череши. Не се знаеше дали пак щях да попадна в такава хубава градина.

     Повървях малко в същата посока и стигнах до кръстопът. Там кипеше оживена дейност. Бъкаше от строители, нещо ремонтираха. Преди да достигна до тях пресякох пътя и се качих на едно малко възвишение цялото обрасло в тревуляк и цветя. Бяха здраво преплетени едни в други и макар и трудно успях да намеря място където да поседна малко. Когато седнах, високата трева ме скри от света. Само чувах. Предимно комуникациите между пътните работници и преминаващите двигатели на колите по-надалеч, а близо до мен сред цветовете – жуженето на насекомите.

     Идилията ми се наруши от собствената ми кихавица. Няма и десет минути и вече ме хвана алергията. Още от малко дете бях силно алергичен към тревните полени и особено пролет ми е истински кошмар. На всичкото отгоре в тази висока растителност слънчевите лъчи още не се бяха справили напълно с влагата. За нула време почивката ми се превърна в поредния малък ад. Този път не оранжево-черен, а многообразно цветен. Кихането ми не спираше, но за сметка на това започнаха да ме сърбят и очите. Колкото и да бях изморен трябваше веднага да се махна от тук и да си потърся друго място за отдих. Станах и започнах да си проправям път през гъсто обраслото хълмче направо към кръстовището. Достигайки го завих надясно прекосявайки изкопите и ремонтните работи. Постепенно оставих гълчавата зад себе си и с „бойна“ стъпка навлязох в поредното испанско селце.

                                                         . . . . .