Това, което у хората наричаме въображаемо, при компютрите е виртуално. За да ползваме компютрите пълноценно превключваме многократно техните програми, от една към друга, но понякога компютърът се поврежда, обърква програмите и не ни върши работа. Тогава обикновено казваме: "Този компютър, пак се побърка!" Същото понякога са случва и с човека.

Има хора, родени с "грешка" в телесната програма. Ще ги познаем по недъга им. На други, тя се "поврежда" по-късно. Макар и по-трудно от останалите, те се справят някак в живота, защото умът им е читав. Но когато човекът е роден с "грешка" в програмата на ума или тя се обърка по-късно, той не се справя в живота и е "непълноценен" за себе си, за семейството си и за обществото.

Въображението в децата обикновено е много силно, заради тяхната вродена и присъща за възрастта им любознателност. Но и ние, възрастните го усилваме, като им разказваме приказки с въображаема действителност, герои и събития. Слушайки различните истории, децата несъзнателно се насочват към точно определени събития и герои, които им стават любими и започват да им подражават. Затова, когато видим в средата на стаята дете, което се носи с порива на вятъра, яхнало полегналия стол, да размахва смело точилката на баба си, готово да срази коварния си враг, това поражда у нас само снизходителна, умилителна усмивка. Но, ако същото се случи с възрастен човек и ако не е на сцена, тава вече е силно обезпокоително.

Моето мнение е, че родителите и учителите не трябва да откъсват децата от "сивата" действителност и да ги пренасят в красиви и вълшебни виртуални, измислени светове чрез приказки, разкази и най-вече чрез новите технологии, защото!!! В детската възраст у хората се изграждат програми от техния софтуер. Пренасяйки децата във въображаеми действителности, понякога, те (въображаемите действителности) могат да бъдат възприети от ума на детето като трайни и окончателни програми за софтуера му. Така детето става различно от връстниците си, със странно и своенравно поведение.

В "крехката" детска възраст, съотношението в живота на детето между истината – майката природа – скучната сива действителност и неистината – въображаеми, виртуални действителности предоставяни на детето, трябва да бъде решително в превес на истината. В противния случай, рискът, детето да остане във въображаема действителност се увеличава.

Заради научни търсения, по задължение, с теоретична насоченост някои хора си изграждат въображаеми – предполагаеми действителности. Но има и хора, които  така са устроени – със силно въображение и правят същото, но по "призвание". Понякога околната среда се оказва неблагоприятна за тях и това поражда страдание в душите им, което още по-силно ги отчуждава и отблъсква от действителността.

Чувствата и мисленето са взаимодействия на полета. При силна напрегнатост на полетата на въображението и на душата, може да настъпи промяна, "грешка" в програмата на ума и да се "затвори"  обратният път, защото, както знаем, вероятното, все някога става възможно, а всяка възможност, все някога се осъществява.

Трайното излизане от действителността, от Вида и преминаване и оставане във въображаема действителност, във Веда, е лудост. Веда, без Вида, е невъзможна за човека.

Причината, за нашето поведение в ежедневието са сведенията от околната среда (онлайн). Те "командват парада" и ни диктуват какво трябва да правим или да не правим, а ние само се пригаждаме към тях ежеминутно. Но за да го правим успешно и безопасно ни помага паметта, опитът (офлайн, от паметта). Умът прави мигновено сравнение между двете за съвпадение. Ако има такова, издава обичайни команди към тялото мигновено и несъзнателно (по подразбиране).

Но когато двете сведения не съвпадат, на ума му трябва време за анализ и осмисляне на новото сведение, на количеството и качеството на несъвпадението. Едва след това може да издаде или да не издаде команди към тялото, които може да не са правилни, но при втори такъв случай вече ще имаме опит (съвпадение в "база данни" на паметта) и умът няма да сгреши командите си към тялото.

Но понеже всички сме различни, при някои хора пътят от сетивата да паметта е позатворен или "стеснен" и сведенията от сетивата достигат да паметта непълни и неясни. Затова и запечатаните образи в паметта не са четливи и сравненията, които прави ума са бавни, тромави и неясни и поради това и решенията са същите. За такива хора казваме, че са с умствена недостатъчност.

А може и паметта да е "негодна" или "некачествена" или обратният път, от паметта до ума да има същите недостатъци. Резултатът ще е все един и същ – бавно, тромаво и неясно решение и действие. Ако пътят от паметта до ума се затвори, ние си изгубваме паметта нацяло.

При други хора "парадът" се командва от вътрешните сведения в паметта (офлайн). Умът чете само тях или предимно тях като меродавни и се опитва да ги приложи спрямо околната среда. През нощта тези действия са само странни и неразбрани сънища, но през деня са траен очевиден недостатък.

При някои пък е силно развито и първостепенно шестото чувство. Чрез него върху човека въздействат невидими и непознати дори и на науката фини външни полета, които "му диктуват" поведението. Имайки предвид, че и при него външните сведения са меродавни, то той си е нормален, но за околните, които не знаят за фините полета, той е луд. Ако такъв човек успее да остане в рамките на "нормалността", с това свое качество може да бъде добър екстрасенс.