Jun 8, 2019, 8:34 PM

 Тобовци 

  Prose » Others
1105 1 0
Multi-part work
74 мин reading

ТОБОВЦИ

(пиеса)

 

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

МАРКО

НЕДА

РУЖА

ЦИГАНКАТА

ПАРТИЙНИЯ

 

            ***

            Две селски къщи, ограда с комшулук (врата) между тях. Преобладаващата част от сцената е заета от двора на Неда и Марко. В къщата на Марко и Неда, на една от стените, виси тъпан с чинели. Отпред има маса с пейка и по един стол от двете ѝ страни. В двора се вижда дебел пън, от който стърчат пет-шест издънки.

Идва Циганката. В едната си ръка държи чанта, в другата – тояжка. Приближава къщата на Ружа.

 

ЦИГАНКАТА. Булка Кировцеее! (Услушва се известно време и пак вика.) Булка Кировцеее!

           

Излиза Ружа.

 

РУЖА. Какво си се развикала, ма?! Искаш да пусна кучето ли?

ЦИГАНКАТА. Нямаш куче. До сега да се е разлаяло. (Кукурига петел.) Имаш кокошки.

РУЖА. Ти затова ли си дошла – да крадеш кокошки? Нямам кокошки аз. Те са на съседите.

ЦИГАНКАТА. Аз не крада и не лъжа. Цял живот съм си изкарвала хляба с честен труд… и с други работи. Ти, мене помниш ли ме?

РУЖА (озърта се, да не би да чуе някой). Не, не те помня.

ЦИГАНКАТА. Едно време ти гледах на ръка и ти казах едни неща, дето никогиш не се забравят.

РУЖА (прави се на учудена). Ааа, ти ли си била?! Какво искаш, пак ли да ми гледаш?

ЦИГАНКАТА. Не. За какво да ти гледам? Тя твоята се е видяла, булка Кировце.

РУЖА. Не ми викай Кировица. Ружа се казвам. Мъжът ми умря преди две години.

ЦИГАНКАТА. Знам, како Ружке. Казаха ми в Ново село. Не съм дошла да ти гледам. Сега съм за друго.

РУЖА. Ти и да ми гледаш, аз не вярвам. И тогава не ти повярвах.

ЦИГАНКАТА. Не ми повярва, а ми даде най-новата си рокля! Една жълта, като… конски фъшкии, на цветя. Хем нищо важно не ти казах. Ала – бала, общи приказки. Помниш ли?

РУЖА (замисля се). Помня, как да не помня. Каза ми, че имам голяма тайна. Само ние двамата с Господ сме я знаели. То, като се замисля, кой няма тайни?! Цяла рокля ти дадох тогава… от глупост.

ЦИГАНКАТА. Цяла ами! Половин рокля кой дава? На ти два ръкава, един джоб, половин яка и гърба. Предницата и другите работи ще ти дам, когато ми кажеш цялата истина. Така е трябвало до ми речеш, 'щот аз тогава не ти казах всичко.

РУЖА. Аааа, видя ли, че лъжеш?! Излъгала си ме, а аз, глупачката, ти дадох най-новата си рокля.

ЦИГАНКАТА. Не съм те излъгала, а не ти казах цялата истина. Това е друго. И защо да ти я казвам, като ти по-добре от мен я знаеше? Но сега съм дошла за друго, како Ружке.

РУЖА. Казах ти, не искам да ми гледаш. А и няма какво да ти дам. Откакто умря мъжът ми, животни не гледам. Иди при съседите – Марко и Неда.

ЦИГАНКАТА. Како Ружке, ти не разбираш. Не съм дошла да гледам ни на тебе, ни на комшиите. Като разбрах, че си овдовяла, си рекох: „Боже, такава добра жена, а останала сама и нещастна! Трябва да ѝ помогна, да ѝ върна радостта от живота!

РУЖА. Хапчета за подмладяване ли ще ми предлагаш?

ЦИГАНКАТА. Како Ружке, ако някой ти предложи такова нещо, да знаеш, че е измамник. Такова хапче още не е разкрито. Който го разкрие, много богат ще стане. Но аз не съм измамница. Върнах се от Германия доброволно. Можех да стоя там и да си живея живота на зоциалише помощи, но си дойдох в България, защото тук е моята Родина и само тук съм щастлива. Може да съм циганка, но по националност съм българка. И се гордея с това. Навсякъде където отида, се бия в гърдите и викам: „Их бин булгар.“

РУЖА. Добре, гордей се, но аз пари нямам. Не мога да ти платя. А и не искам да ми връщаш ни радостта, ни мъката от живота. Иди при съседите, на тях прави магии!

ЦИГАНКАТА (изважда от чантата си един таблет). Знаеш ли какво е туй, како Ружке?

РУЖА. Не знам. Виждала съм по телевизията.

ЦИГАНКАТА. Каквито магии прави туй нещо!!! Аз не мога да се меря с него. Казва се таблет. Същински кунтютър! Донесох го от Германия. Много пари струва. Няма да те лъжа, моите го купиха секънт хенд, ефтино, за двеста и петдесет евро. Това ще рече – петстотин лева. От туй нещо, како Ружке, по-голяма магия няма. То ми върна радостта от живота. Музика слушам, филми гледам, но най-голямата ми радост е да се виждаме и да си говорим с децата. И с други хора комуникейшън: роднини, приятели… че то тука никой не остана. Всички се пръснаха из Европата.

 

На сцената излиза Партийния. Държи Манифеста, тетрадка и молив. Пише Нов Манифест.

 

ПАРТИЙНИЯ (размахва тетрадката и молива, записва нещо). Един призрак броди из Европа… (Стиска очи и протяга напред двете ръце, като сомнабул.)

ЦИГАНКАТА. Я, това не е ли другаря Партиен?!

РУЖА. Същият. Ама се побърка.

ПАРТИЙНИЯ (отваря очи). Призракът на Новия комунизъм!

РУЖА. Млъкни, глупако! Това е написано преди сто и петдесет години от Маркс и Енгелс.

ПАРТИЙНИЯ. Написано е, но не е изпълнено. Сега пиша Нов Манифест. Когато стигне до всички пролетарии, Тобовци ще стане център на Новия световен ред, на Новия комунизъм.

ЦИГАНКАТА. Верно ли, другарю Партиен?! Ами този Мини-фес как ще стигне до пролетариата? Ти, кунтютър имаш ли? Имаш ли такъв таблет? (Показва му таблета.)

РУЖА (към Циганката). Не си губи времето! Тоя глупак няма пари да се обръсне. Не го ли виждаш, че е луд за връзване.

ЦИГАНКАТА (оглежда Партийния). Верно ли?

РУЖА. Луд е. Побърка се от алчност и простотия. Дадоха му едно куфарче с пари, да стане и той буржоа, като другите, а той да вземе да го зарови някъде.

ПАРТИЙНИЯ. Не съм го заровил.

ЦИГАНКАТА. Къде е, другарю Партиен? Къде го скри?

ПАРТИЙНИЯ. Няма да кажа. Това е партийна тайна.

РУЖА. И да кажеш, вече е все тая. Парите ги смениха и тия са невалидни. (Към Циганката.) Като разбра каква простотия е направил, се побърка. Пък знам ли… може и да се прави?!

ЦИГАНКАТА (хваща се с две ръце за главата). Верно ли, другарю Партиен? Така ли направи? Уж не беше глупав човек!

РУЖА. Тоя ли? Винаги е бил глупак и подлец. Нова религия решиха да налагат. Да няма частна собственост. Всички да са равни. А тя каква излезе? Последните… голтаците искали да станат първи. И като станаха първи, се оядоха и забравиха клетви и обещания. Както казваше моя Киро: „Понеже са тъпи и мързеливи, не можаха да вземат властта по друг начин, а с кръв и насилие.“  И друго казваше: „Всяка власт развращава, абсолютната – абсолютно.“

ПАРТИЙНИЯ (размахва Манифеста). В стария Манифест пише: „Основната цел е премахване на частната собственост.“  С кръв, революция… Който не иска мира, на му секира.

ЦИГАНКАТА. Това го е казал един турски султан.

РУЖА. Не е турски султан, а Хан Крум. Отрязал на византийския император главата и си направил от черепа му чаша. Рекъл: „Който не иска мира, на му секира. Налейте вино, да пием за победата!“ Ама вино нямало, защото самият той, Хан Крум, преди това наредил да се изкоренят лозята. Като му казали: „Няма вино“, така се ядосал… ритнал чашата, демек на Никифор черепа, черепът полетял със страшна сила нагоре и до ден днешен се върти като спътник около Земята. (Сочи с пръст към небето. Другите вдигат глави и гледат нагоре.) Много пъти са улавяли сигнали от тоя спътник. Повтаря едно и също: „Птички да бяхме, нямаше да можем да прехвръкнем.“

ЦИГАНКАТА. Нека си хвърчи сега! Той и моят става много лош, като няма нищо за пиене. Псува и рита… столовете. Мене не смее да ме пипне, 'щот като се напие и заспи, знае какво го чака. (Размахва юмрук.)

РУЖА. Аз това го знам от моя Киро, Бог да го прости! (Кръсти се.) Много обичаше историята.

ПАРТИЙНИЯ. Историята се пише от победителите. При Новия комунизъм това няма да се допуска, да летят черепи. Ще се заравят дълбоко в земята.

ЦИГАНКАТА. Ти кажи къде зарови куфарчето!

ПАРТИЙНИЯ. Не съм го заровил. Пазят го онези долу, в пещерата. (Сочи с пръст към земята.)

ЦИГАНКАТА. Къде е тази пещера, другарю Партиен?

РУЖА. Не го слушай! Някъде прочел, че в Тибет има пещери, в които от много време живеят хора, но са като заспали. Това състояние се казвало самадхи. Имало и българи сред тях. Някой ден, когато хората на Земята се затрият от война или болести, тия щели да станат и да възродят живота. Та тоя глупак взе да си фантазира как ще възроди Тобовци. (Към Партийния.) Ти кажи защо взехте земята на хората! Скъсахте им пъпната връв, прогонихте ги от родните им места, а някои затрихте без съд и присъда!

 ПАРТИЙНИЯ. Земята ще я върнем. И този път насила. С кръв, революция. Всяка нова религия се налага с кръв.

РУЖА. На кого ще я върнеш? То няма хора.

ПАРТИЙНИЯ. И хора ще докараме. Затова пиша Нов Манифест. Един призрак броди из Европа, призракът на Новия комунизъм.

ЦИГАНКАТА. Кого ще докараш, другарю Партиен? Наште цигани тук няма да дойдат. Я какъв пущинак е.

РУЖА. Ха! На Марко, съседа, баща му беше много умен човек. Той така казваше: „Когато се заселваш някъде, питай има ли цигани. Ако ти кажат, че няма – бягай! Това място не е добро. Или е бедно, или хората неелат.“

ЦИГАНКАТА. А вие, како Ружке, защо стоите още тука?

 

На сцената, пред съседната къща, излизат Марко и Неда. Носят ковчег. Поставят ковчега на земята, Марко изправя капака на стената и започва да го лъска с парцал. 

 

РУЖА (сочи с глава към Неда и Марко). Питай тях защо стоят още тука. Те са по-учени от мене, може и да знаят.

ЦИГАНКАТА. Како Ружке, той, таблетът, ми е само един. Друг нямам. Ако ми откажеш, на тях ще го предложа, но съм дошла специално при теб. Евтино ще ти го дам, с голяма отстъпка, защото си ми близка на сърцето. Не искам да го продавам, но ще правя операция и ми трябват пари. Иначе туй нещо е най-голямата работа! На него слушам музика, гледам филми, телевизия… Но най-хубавото е, че си виждам децата и си говорим. Твоите деца къде са, како Ружке?

ПЕНА (ядосано, злобно). Нямам деца!

ПАРТИЙНИЯ (сепва се и сякаш се опитва да си спомни нещо, клати глава). Имаш, имаааш!

 

Циганката и Ружа се вторачват в Партийния. Той започва да крачи важно и да клати глава поучително, с вдигнат нагоре показалец.

 

ПАРТИЙНИЯ. Партията знае всичко. Сутринта замина надолу, към Дебневските колиби, непразна (Показва с две ръце издут корем.), а вечерта се върна… празна. Роди го и се върна.

 

Ружа навежда глава, стиска юмруци.

 

ЦИГАНКАТА. Кога е било това?

ПАРТИЙНИЯ (спира, замисля се и пак продължава да крачи). Петдесет и девета.

 

Циганката се ококорва, извърта се, зяпва от учудване и слага ръка на устата си.

 

РУЖА (откъртва една дъска от оградата и се втурва към Партийния). Ще те убия, копеленце мръсно! Не стига че ми съсипа живота, гадино, ами и продължаваш… Продължаваш да мърсиш земята! … Да тровиш въздуха… Да се влачиш като плужек… (Замахва с дъската, но Циганката успява да ѝ хване ръката.) Ще те убия… Остави ме! … Остави ме да смажа тая гад…

ПАРТИЙНИЯ (сяда на земята и вдига две ръце над гравата си, за да се предпази). Партията знае всичко. Роди го и го остави. При Дебневските колиби, край реката. Може и да си го удавила.

РУЖА. Как ще си убия рожбата, гадино. Аз да не съм изрод като тебе. На твоята съвест лежат… твоите ръце са изцапани с кръв! Родих го… оставих го… но не съм го убила. Майка съм… сърцето ми казва – живо ми е детето! А ти как спиш, как гледаш хората в очите?!

ЦИГАНКАТА (продължава да я държи). Успокой се, како Ружке! Не прави глупости! Да не влезеш в затвора на стари години.

 

Притичва Неда. Двете с Циганката едвам удържат Ружа. Партийния остава свит на земята, с ръце над главата.

 

НЕДА. Какви ги вършиш, Ружо?

РУЖА. Ти какво искаш? На тебе какво ти влиза в работата? Само слухтиш и разнасяш клюките по махалата.

НЕДА. Какво говориш? Каква махала, какви клюки?! Нали сме само ние?

РУЖА. Тогава защо слухтиш?

НЕДА. Луда ли си? Кога съм слухтяла? Ти врещиш като настъпана…

РУЖА. Кой е настъпан, аз ли? Ти си настъпана. Виж се в огледалото каква си се сбръчкала.

НЕДА. Сбръчкана съм от работа. Не съм като тебе, по цял ден да се мажа с белила и да заглеждам чуждите мъже.

РУЖА. Ха! Изплю ли камъчето?! Гледала съм чуждите мъже! Божеее, цял живот ме ревнуваш, та не смея да погледна през плета! Белосвала съм се била! Ще правя каквото си искам. Пари да си ми дала?

НЕДА. От работа съм сбръчкана… и от грижи по децата.

РУЖА. Какво искаш да кажеш? Че съм мързелива и бездетна?

 

Марко не издържа на гюрултията и с решителни крачки отива при Ружа и Неда.

 

МАРКО. Не ви ли е срам?! Какви са тия глупости?!  Веднага си стиснете ръцете и си поискайте прошка! (Ружа и Неда са извърнали глави в различни посоки.) Да видя, че си искате прошка! Недо, на тебе говоря… Иначе не знам къде ще спиш.

 

Двете жени стреснато се поглеждат, приближават се една към друга и си стискат ръцете и едновременно изговарят:

 

РУЖА и НЕДА: Простено да ти е, прости ми!

 

Неда се опитва да се извърне и да си пусне ръката, но Ружа я задържа. Неда учудено я поглежда. Ружа прави крачка към нея и я прегръща. Неда бавно вдига ръце и също я прегръща. И двете отново изговарят:

 

РУЖА и НЕДА: Простено да ти е, прости ми!

МАРКО. Недо, я иди и сложи на масата едно-друго, да почерпя хората за новата придобивка.

НЕДА (тръгва). Добре, Марко. Както кажеш.

ЦИГАНКАТА. Какво си купил, бате Марко?

МАРКО. Ще ви кажа, нека първо да го излъскам.

 

Неда влиза в къщата, Марко отива да лъска ковчега. Партийния сяда до него и го гледа. Ружа и Циганката остават на преден план.

 

ЦИГАНКАТА (след дълго замисляне). Како Ружке, как си със сърцето?

РУЖА. В какъв смисъл?

ЦИГАНКАТА. Здрава ли си, болна ли си? Искам да ти кажа нещо важно. Ако ти е болно сърцето, може и да не издържи. Ще се пръсне от радост.

РУЖА. Нищо ми няма на сърцето. С главата имам проблеми, че все глупости върша.

ЦИГАНКАТА. Како Ружке, много години съм си мислила за тоз момент, когато ще застана отново пред тебе и ще ти кажа вече цялата истина. (Протяга двате си ръце към Ружа.) Дай си ръцете, како Ружке, че ми трябва много кураж, да го изрека. (Ружа протяга ръце, Циганката ги стиска.) Цялата истина! Дойде време да чуеш цялата истина. За нея нищо не ти искам, ни рокля, ни пари… Само да си щастлива… защото ти, како Ружке…

МАРКО (за момент спира да лъска и се провиква, след като Неда е постлала масата и сложила прибори). Ружооо, хайде идвайте!

ЦИГАНКАТА (провиква се към Марко). Сега, бате Марко. Чекай малко! (Към Ружа, след кратка пауза.) Ти, како Ружке, от днес нататък ще бъдеш най-щастливата жена на света, защото ще разбереш…

МАРКО (отново се провиква). Ружооо, хайде, идвайте! Приказките – после!

ЦИГАНКАТА. Чекай малко, бате Марко!

РУЖА. Хайде, казвай по-бързо! Какво има да разбирам?

ЦИГАНКАТА (въодушевено). Живо ти е момчето, како Ружке. Живо и здраво. (Ружа рязко си дърпа ръцете и я гледа под вежди.) Казва се Мойсей. Аз го отгледах и благодаря на тебе и на Господ, че ме дарихте с тая радост.

РУЖА. Ти луда ли си? … Чуваш ли се какви ги говориш?!

ЦИГАНКАТА (кръсти се). Честен кръст! Заклевам се, истината казвам! Господ ми е свидетел. Свекървата, Бог да я прости, ми го донесе тогава. Каза, че го намерила в цедило, вързано високо на една ябълка в манастирската градина. Между пътя и реката.

РУЖА (тръгва към къщата си, връща се, суети се, сочи я с пръст). Ти? ... Откъде знаеш? … Верно ли е това? ... Лъжеш ли ме? Гавриш ли се с мен?

ЦИГАНКАТА. Защо, како Ружке? Защо да го правя? Бог ми е свидетел. Нищо не ти искам, ни рокля, ни пари. Дори… дори кунтютъра вече не го продавам. Мога и да ти го подаря… макар че той ми е пенджура към света. Довечера ще говоря по скайпа с моя… с твоя… с нашия Мойсей и ще му призная всичко. Ще му кажа цялата истина. Той ще ме разбере и ще ми прости, че до сега не съм му казала… Защото ме обича. И тебе ще обикне, како Ружке. Заклевам се, и тебе ще обикне, защото на външен вид може да си… така де, но иначи си много добър човек.

 

Ружа се засуетява, хапе устни, потрива притеснено ръце и влиза в къщата си. Циганката гледа след нея известно време и се приближава до Марко.

 

***

МАРКО (към Циганката, докато продължава да лъска ковчега). Какво ѝ стана на тая Ружа. Да не е пила нещо, та така пощръкля?!

ЦИГАНКАТА. А ти деца имаш ли, бате Марко?

МАРКО. Две момчета.

ЦИГАНКАТА. Моите са седем: пет момчета и две момичета. Ама всички са по чужбина. Само най-малкият е при мене, че още е ученик. Много е умен. Иска сърдечен доктор да става.

МАРКО. Моите са в Германия.

ЦИГАНКАТА. Ха, така ли?! Къде са, бате Марко?

МАРКО (духа с уста, усърдно лъска, отговаря, без да поглежда към нея). В Берлин и Хановер.

ЦИГАНКАТА. Моят, големият, е в Берлин.

МАРКО (спира да лъска, извива глава и я поглежда изпитателно, след това се изправя). Малкият, като ми каза, че решили със снахата да си купят апартамент, го попитах: Има ли в Берлин цигани? Това беше преди… девет – десет години. Не съм виждал, тате, ми вика. Бягай, сине, му рекох! Бягай от там! Това място не е добро. Или е бедно, или хората неелат. А сега… (Смее се.) Всякакви се навъдили. Той ми каза, ама и аз ги видях – просят, проституират, файтони карат… (Продължава да лъска.)

ЦИГАНКАТА. А! Туй е моят Мойсей! Той ми каза, че обикаля с файтон около Трифалната арка – Браненбурската врата. Неговият файтон е с един кон, ама там, отгоре, имало каляска с четири коня. И той си мечтае някой ден да кара такова нещо, с четири коня. Ма онези хора – културни! Уважават си историята. Тука не му дават да мине през центъра на Ловеч с каруцата. Хем че конят има черга отзад (показва с ръка зад дупето си), да не падат фъшкиите на пътя.

 

Излиза Неда с шише ракия и голяма купа с туршия, слага ги на масата и поглежда към Марко. Марко оставя парцала, изтупва си ръцете и се приближава към масата. До масата има пейка за трима и два стола от двете страни. Неда посочва на Партийния единия стол и пейката на Циганката.

 

МАРКО. Хайде, да сядаме! (Сяда на другия стол. Провиква се към къщата на Ружа.) Ружооо, идвай! Само тебе чакаме. 

 

            ***

Ружа излиза пременена с други дрехи, с още по-ярко червило и грим. Идва до масата и се опитва да седне на пейката до Марко, но Неда я избутва и Ружа сяда на другия край, до Циганката. Марко налива ракия на всички, а гостите си слагат туршия в чиниите.      

           

            ЦИГАНКАТА. И защо, джанъм, аз пак да питам, такива хубави хора стоите тука сами в тоя пущинак?

МАРКО (вдига чаша). После ще ти кажа. Първо да се почерпим за новата придобивка!

 

Посочва с една ръка към ковчега. Другите го гледат озадачено и плахо вдигат чаши.Чукат ги.

 

ЦИГАНКАТА (сочи с пръст към ковчега). Ти, за туй нещо ли…

МАРКО (изпива ракията наведнъж, оставя чашата, пак си налива и клати утвърдително глава). За него.

 

Партийния става, отива до ковчега и се заиграва с него, докато другите си говорят. Провира се под капака, наднича… Ляга в ковчега и се прави на умрял.

 

РУЖА. И сега ние какво трябва да речем, Марко? Решил си да почерпиш за ковчега – добре! Ама какво да речем? Наздраве ли, Бог да прости ли?

МАРКО. То, Ружо, ако е костюм, ще рече човек: „Със здраве да го носиш!“ А то – ковчег. Не аз него, той мене ще носи. Ще ме пази в земята от студ, влага и други несгоди. Значи ще пием за негово здраве… и Бог да прости благуна, дето го отсякох, че да разбича дъски за материала.

НЕДА. Защо Бог да го прости? Жив си е благунът! Я какви издънки е пуснал! (Сочи към пъна.) И от пъна, и от корените.

МАРКО. Верно, така си е! Решил съм, напролет ще избера най-хубавата издънка, другите ще ги изрежа и благунът пак ще израсне . Той ще живее, аз няма да се върна от оня свят. Свърши се нашата. Ей това сме, дето ни гледаш, последните тобовци. Видя ни се краят. До тука бяхме. Хайде сега – наздраве, докато сме още живи!

ВСИЧКИ (вдигат чаши и се чукат). Наздраве!

 

Жените отпиват по малко и си оставят чашите. Марко изпива цялата чаша отново наведнъж и пак си налива.

 

РУЖА. Ти, затова ли отсече благуна, Марко? Аз бая се зачудих.

МАРКО. Затова, Ружо.

РУЖА. Да ти призная, на мен ми дожаля. Като му знам историята… Как една врана донесла жълъд и го заровила.

НЕДА. Не беше врана, а гарван Гробар.

МАРКО. Черен гарван! Долетя, остави жълъда на тревата, изкопа с човката си дупка, сложи жълъда и пак с човката го зарови. Помня го тоя ден, защото тогава се случиха две важни неща. Първо, Неда ми каза, че е бременна и ако е рекъл Господ, ще си имаме рожба. Второ, в този ден комунистите затриха  моя другар Иван. Иван Шишманов, по прякор Царя. Поведоха го уж към града, но по пътя тия гадове (сочи с глава към Партийния) го претрепали и хвърлили в някаква дупка.

ПАРТИЙНИЯ. Сам скочи.

ЦИГАНКАТА. Къде скочи?

ПАРТИЙНИЯ. В дупката.

МАРКО. Ама първо го убихте, за по-сигурно.

ПАРТИЙНИЯ. Него не сме. Жив скочи. И сега е жив.

ЦИГАНКАТА. Кой е жив?

ПАРТИЙНИЯ. Царя.

РУЖА. Ти откъде знаеш, че е жив?

ПАРТИЙНИЯ. Видях го. И другите са там, в пещерата. Всички са живи.

НЕДА. Да не са в състояние самадхи?

ПАРТИЙНИЯ (клати утвърдително глава). Самадхи.

ЦИГАНКАТА. А дишат ли?

НЕДА. Не дишат, но мозъците им работят.

ПАРТИЙНИЯ. И си говорят. Гласове няма, но ги чувам.

ЦИГАНКАТА. Магии ли правят там? Какви магии правят, бели или черни?

ПАРТИЙНИЯ. Чакат.

РУЖА. Какво чакат?

ПАРТИЙНИЯ. Чакат да се затрием като племе. Тогава ще излязат и ще възродят Тобовци.

ЦИГАНКАТА. Защо махалата се казва Тобовци, бате Марко?

МАРКО. Защото ние сме Тобовци. Аз се казвам Марко Тобовски.

ЦИГАНКАТА. Ама от къде идва името Тобовци?

МАРКО. Това го знаят всички.

РУЖА. Исторически факт е. Киро мислеше книга да напише.

НЕДА. Преди прабългарите да минат с хан Аспарух Дунава, тук са живели траки и славяни.

МАРКО. Нашите хора били много задружни! Като рече някой: „Отивам да сека горуни за греди.“, другите в един глас викали…

РУЖА и НЕДА (в един глас). И я с тобо.

МАРКО. Рече друг: „Камъни ще вадя за къщата.“, а останалите…

РУЖА и НЕДА (в един глас). И я с тобо.

МАРКО. Я с тобо ще рече и аз с тебе. Били са много задружни. На война отрядът им никога не е побеждаван. И аз със тебе, я с тобо… Така им излязъл прякорът Тобовци.

НЕДА (присмехулно към Партийния). Значи тези в пещерата са нещо като генофонд.

ПАРТИЙНИЯ (клати утвърдително глава). Генофонд.  

МАРКО (с усмивка). Като се затрием, ще излязат, да възродят Тобовци?! На тях ли да разчитаме? Ей, Партиен, какви глупости ти идват в главата!

ПАРТИЙНИЯ (уверено). Ще излязат!

ЦИГАНКАТА. Сега не им ли е скучно?

ПАРТИЙНИЯ. Когато им доскучае, музикантите започват да свирят.

МАРКО. Какво свирят?

ПАРТИЙНИЯ. Все едно и също – Дунавското хоро.

 

Марко скрива с две шепи лицето си, заравя пръсти в косата и навежда глава, после я изправя и дълбоко въздиша.

 

ЦИГАНКАТА. Ти парите там ли ги остави?

ПАРТИЙНИЯ (първо клати утвърдително глава). Там. (После бързо се отрича.) Не… не са там! … Това е Партийна тайна!

 

Пауза.

 

ЦИГАНКАТА. Значи гарванът зарови жълъда? А, бате Марко? Както кучето заравя кокъл?

МАРКО (изправя и тръска глава, като да прогони мислите). Повече от трийсет години минаха. До ден днешен никой учен човек не можа да ми обясни защо гарванът зарови жълъда. И прост човек не се намери да ми каже.

ЦИГАНКАТА. Те, бате Марко, простите понякога по-знаят.

РУЖА. И защо го отсече, Марко?

МАРКО. Ще ти кажа, Ружо.

НЕДА (отпива от ракията и поклаща глава към Ружа). Слушай!

МАРКО. Твоят Киро, Бог да го прости, е виновен. Помниш ли, преди две години, в онзи есенен, дъждовен ден, когато тръгнахме да погребваме Киро, какво се случи?

РУЖА. Как да не помня! Голям срам беше!

МАРКО. Талашитът, от който беше скован ковчегът, се разкапа и Киро тупна в калта.

РУЖА. С най-новия си костюм, лачените обувки и джобния часовник Заря.

НЕДА. Изпръска ни… и май се ухили… за сбогом.

РУЖА. Добре, че падна по гръб, та не се наложи пак да го мием!

МАРКО. Ето, в този момент, Ружо, на мен ми дойде просветление свише. (Марко пак отпива от ракията, замезва, избърсва си с ръка устата и вдига нагоре показалец, за да покаже важността на това, което ще каже.) Казват, че мъж, който не е ходил войник и не е построил къща, не е истински мъж. Аз къща не можах да построя, защото дядо ми, Бог да го прости, сам, с двете си ръце, преди сто години издигнал ей тия два ката от камъни, кирпич и дялани греди. Построил и умрял. Оставил пет сирачета. Ама тези сирачета народили после в тази къща една сюрия деца. Значи не е бил напразно трудът му. Не е живял напразно. Имало е в тази къща глъч, смях... и любов... и смърт. Всичко е имало, което го има в живота. Но скоро това ще свърши. Нищо няма да има. Ни живот, ни смърт. Защото няма да има хора. И каква излезе тя?! Дядо построил къща, напълнил я с живот, тате и мама я обзаведоха с мебели, килими, а аз им пиках на труда и мечтите.

РУЖА. Защо ти, Марко?

МАРКО. Че кой друг е виновен?! Не са ми виновни държавата и политиците. Така съм ги възпитал. Не съм ги научил на най-важното – какъв е смисълът на живота.

РУЖА. Смисълът на живота?!

МАРКО. Да, смисълът на живота. Туй нещо, Ружо, аз никъде не съм го чел. Сам си го измислих. И ще ти река, че смисълът на живота е да продължиш делото на предците и достойно да го предадеш на децата си.

ЦИГАНКАТА. Да ме прощаваш, бате Марко, ние циганите имаме друго разбиране за живота.

МАРКО. Кажи, Софке! Може да не съм съгласен с теб, но съм готов да умра за това и ти да имаш право да си кажеш мнението.

ПАРТИЙНИЯТ (става и размахва тетрадката и молива). Това трябва да се запише в Новия Манифест: „Който не е съгласен, трябва да умре.“

ЦИГАНКАТА (учудена, към Марко). Я, ти откъде ми знаеш името?

МАРКО. Знам те. На Йото си внучка. Идвахте тука, преди доста време, да возите дърва. Беше много работливо момиче. Чудел съм се как успяваш сама да товариш катърите, да ги разтоварваш и да редиш по десет кубика на ден.

ЦИГАНКАТА. Така беше. Тогава бях млада и силна. Ама, да ти кажа за живота. Ние, циганите, не сме като вас, българите. Вие все строите, ограждате, трупате имот… И после дойде някой – турците, комунистите… – и ви вземе всичко.

ПАРТИЙНИЯТ. Новите комунисти няма да вземат, а ще дават. С кръв, с революция! Пролетариатът ще се върне на село. Ще му дадем насила земята и добитъка.

НЕДА. Може да са и своите. Децата и внуците да профукат това, за което си се блъскал цял живот?!

ЦИГАНКАТА. Затова циганинът живее моментално. Какво му трябва на един циганин, за да е щастлив? А, бате Марко, какво му трябва?

МАРКО. Не знам.

ЦИГАНКАТА. Три неща: каса бира (показва един пръст), щафета салам (показва два пръста) и хубава музика (върти ръцете в китките и щрака с пръсти).

РУЖА. Пълно щастие няма.

ЦИГАНКАТА. Има, како Ружке! Има! Пълното щастие за циганина е когато има и една топла циганка на коляното. (Тупа се с ръка по коляното.)

НЕДА. Кой както го разбира. Къщата не прави българина щастлив. Той е щастлив когато я гради. А пълното щастие за него е когато жена му го обича и напълни тази къща с деца. И тогава на тази къща той казва дом.

РУЖА. Всеки е щастлив по своему. Аз на Киро деца не му родих, пък ме обичаше и бяхме щастливи.

НЕДА. Прощавай, Ружо! Не се съобразих.

РУЖА. Нищо, нищо… Пък може и аз да знам какво е да си майка!  (Поглежда гузно към Циганката.)  

ЦИГАНКАТА (към Ружа). Како, да им кажа ли?

РУЖА. Кажи им!

ЦИГАНКАТА (става, замисля се и пак сяда). Ти им кажи, ако искаш!

РУЖА (става). Ще им кажа. Голям грях сторих… на младини… и цял живот го изплащам. Как съм живяла, колко съм плакала, как съм страдала, само аз си знам. До днес си мислех, че тази тайна е само между мен и Господ. Не било тъй. (Умълчава се. Изпива се ракията наведнъж.) Не мога! Сега не мога да ви кажа. (Пак си сяда на мястото.)

 

В един глас Неда, Марко и Партийния говорят разпалено.

.

НЕДА. Какъв грях, Ружо? Каква тайна?

МАРКО. За какво говориш?

ПАРТИЙНИЯ (вдига поучително пръст). Партията знае всичко.

ЦИГАНКАТА (вдига усмирително ръце). Ей, престанете! Като не иска сега жената, па друг път. Важното е, че момчето ѝ е живо и здраво.

НЕДА. Какво момче?

 

Всички се смълчават и споглеждат.

 

РУЖА. Ще ви кажа, но не сега. Сега искам да изпеем заедно една песен.

ПАРТИЙНИЯТ (изправя се, запява и марширува на място). На крак, о парии презрени! На крак, о, роби на труда!

ЦИГАНКАТА. (дърпа го за ръкава, да седне). Млъкни бе (чумосва го с едната ръка, на езика ѝ е да каже „глупак“)…  другарю Партиен! Това не е балканска песен. (Запява Циганския химн.) Джелем, джелем, лунгоне дроменца. Ме матилем барвале роменца. А-а-ай, ромале! А-а-ай, джавале!

МАРКО (вдига ръка, прекъсва я). Чакай, Софке! Прощавай! Тази ще я пеем друг път.

 

Марко запява „Зайди, зайди, ясно слънце“, другите пеят с него. Постепенно осветлението изгасва.

 

***

Ковчегът е внесен в стаята и поставен върху ниска маса. Капакът е изправен на стената. Марко е видимо пиян. Облича си бяла риза и черен костюм. Неда стои до него и се кръсти.

 

МАРКО. Почвай да ревеш, че като умра, няма да чуя какви ги редиш!

НЕДА. Не си лош човек, Марко, но като си пийнеш повечко, ставаш ужасен!

МАРКО (обува си лачените обувки и ляга в ковчега).  Казах – искам да чуя как ще ме оплакваш!

НЕДА. Такава щуротия до сега не ти беше идвала на акъла!

МАРКО (надига се, пак ляга и си кръстосва пръстите на ръцете). Почвай!

    

И Неда започва, защото знае, че когато Марко е пиян, не трябва да му противоречи. 

 

НЕДА. Маркооо, защо ме остави, Маркооо! (Отначало го оплаква тихо, приглушено, после започва да се вживява и да извива протяжно.) Кой ще ми носи дърва и пали сутрин печката, Маркооо?! Кой ще обръща градината с лизгаряааа… Кой ще коси дворааа… За овошките кой ще се грижи, Маркооо? На кого ще готвя, на кого ще слагам и вдигам масатааа?! Няма да има кой да ме напсува, Маркооо!

 

Дочула жалния вой на Неда, Ружа пъргаво минава през комшулука, дотърчава и застава на прага. Неда е с гръб към вратата и не я вижда.

 

НЕДА. Божеее, как ще живея сега, Божеее! Ама то, моето, живот ли беше?! Тегло! Цял живот тегло, Божеее! Можех да си поживея и аз като хората, ама проста глава, глупава, не слуша ума, а сърцето! Божеее! Да бях се врекла на Киро! (Ружа се сепва и се ококорва.) Искаше ме човекът, на колене ми падаше, на ръце щял да ме носи... Божеее, а аз сърцето да слушам!

 

Като чува тези приказки, Ружа се врътва и ситно-ситно се отдалечава.

Жалният вой на Неда постепенно притихва. Марко е заспал и яко похърква. Неда става, тихо се измъква от стаята, нарамва кобилицата с менците и тръгва за вода.

Ружа, като вижда, че Неда отива за вода, отрязва с готварския нож няколко стръка чемшир, минава през комшулука, озърта се като крадец и влиза при „умрелия“.

Не може да се сдържи и започва да реве още от вратата. Пада на колене до ковчега, букетът ѝ се пръска върху гърдите на „мъртвия” и го събужда. Марко надига глава и се ококорва, оглежда се уплашено, но после бързо затваря очи и притихва. Ружа е забила глава в дръжката с меден обков и с две ръце стиска перваза на ковчега. Тресе се, тресе се, хлипа, па изправя глава и започва да нарежда от сърце.

 

РУЖА (вече е вдигнала глава и гледа към лицето на Марко). Маркооо, любов моя несподелена, и ти ли – в земята черна, Маркооо?! Слънцето не виждах, ти изгряваше от изток ката ден на двора. Птиците не пееха, само твоя глас чувах. Къде ходех, все твоя поглед търсех, че кога ме погледнеше, вятър Полибник ме облъхваше и разгонваше в душата ми ята пеперуди! Маркооо (гали „мъртвия“ по лицето), една мечта имах, Маркооо, да ме прости Господ, една надейка – твоите ръце да ме погалят (гали ръцете му), в едно легло с тебе да легна, докато спиш да те завивам; да ти сготвя, да ти сложа, да ти вдигна... Като дете щях да те гледам, за тебе да дишам, за тебе да живея (свежда глава и опира чело в ковчега). Маркооо…

 

Докато Ружа тресе рамене с поглед в земята, хванала с две ръце перваза на ковчега, Марко надига глава и слага ръка на рамото ѝ, при което тя се сепва и замръзва. Марко започва да я гали по главата и тя вдига поглед към него.

 

МАРКО. Не съм умрял, Ружо.

РУЖА. Че как тъй?!

МАРКО. Само се правя. (Излиза от ковчега, заобикаля го и хваща Ружа за ръка.) Ставай! Да вървим у вас!

 

И тъй, както си е с дрехите за умряло, с новия костюм и лачените обувки, Марко повежда Ружа през комшулука, за у тях. И остава да живее при нея.

 

***

Същият декор. Сумрачно е. Прожекторът осветява само Марко, който излиза от къщата на Ружа. Протяга се. Ружа и тя излиза след него, прегръща го, притиска глава към гърдите му.

 

МАРКО. Отивам да нахраня добитъка и да запаля на Неда печката. (Тръгва.)

РУЖА. Чакай! (Отива при него и го целува по устните.)        

 

Сумрачно е. Чува се само тракане на кофи, мучене на крава, блеене на овце… Изведнъж еква  сърцераздирателен рев. Настъпва пълна тишина. И отново се чува същият рев. Светлина облива къщата на Неда, Марко уплашен дотърчава, хвърля в движение кофата… Поглежда наляво… надясно… Търси откъде идва този плач. Влиза в стаята с ковчега и вижда, че в него е легнала Неда – плаче и нарежда.

 

НЕДА. Маркооо, защо ме остави, Маркооо?

Марко стои на прага. Сваля си шапката, стиска я с една ръка до гърдите си, с другата се прекръства. Неда не го вижда. Тя е облякла дрехите за умряло, лежи в ковчега и вие.

 

НЕДА. Помниш ли как се обичахме, Маркооо?! С каква любов ме взе, как във вярност се вричаше, Маркооо! Помниш лиии, кога ти родих първа рожба, какво щастие беше?! И втори син ти родих. Две деца ти отгледах, за старите се грижех, за добитък, за къща... и дума на криво не казах! По цял ден пеех и чаках вечер да ни сложиш на коленете си, да ни прегърнеш, да ни целунеш... А после, като приспях децата,  треви и цветя, гори и ливади, буйни реки и южният вятър, цялата хубавина на земята ме обгръщаше в леглото и ме караше да умирам и пак да се раждам! Такова щастие, Маркооо, такава любов! Всички несгоди забравях, в тебе се сгушвах, вътре в тебе притихвах, като птица в гнездото си.

 

Марко продължава да стиска в едната си ръка каскета, с другата си бърше сълзите. Накрая не издържа, пристъпва до Неда и я побутва.

 

МАРКО. Ставай!

 

Неда се надига, ококорва се. Мига, мига… – чуди се  жива ли е, или умряла – и пак стиска очи и ляга.

 

МАРКО. Ти ставай, аз отивам да заколя петела! Не ни трябва вече. Само кълве кокошките. И на хòра взе да скача.

 

Неда става, оправя си фустана, прибира си косите в забрадката, суети се, не знае какво да каже.

 

НЕДА. Марко, а как да го сготвя, с картофи на фурна, или с ориз?

МАРКО (троснато). С кисело зеле! (Тръгва към вратата, но гласът на Неда пак го спира.)

НЕДА. Марко... пък… покани и Ружа!

 

Марко не казва нищо, но се вижда как се разплаква, тресе рамене и излиза.

 

(СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

» next part...

© Мильо Велчев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??