Казваха, че зимата си отива, но вихрушката, която играеше навън, обвиваше всичко в пустата си прегръдка, убивайки, превръщайки го в пустиня от самота и белота. Тя, зимата, обичаше. Нейната обич бе нежна и ласкава, като усмивка на дете, топлеща с безпощадните си ласки, погубвайки всичко, което обича. Изглеждаше като наивна девица в сватбения си ден – красива, в обляната си от слънцето бяла премяна с венец, изтъкан от сиянието на изгрева. Но после изведнъж започваше да бушува, сякаш девойката бе загубила всичките си мечти. Като жена, разбрала, че в утробата ù зрее плода на безумната омраза, като момиче, което погребва с булото себе си под неизказана болка, насилие и страх. Дете, никому не казали, че животът свършва там, където мечтите започват да умират.
Казваха, че зимата си отива. Но тя никога не напускаше тези земи. Земи, калени от толкова много сняг, лед и пустота. Гледах ги, през мъничкото прозорче. То бе онова, което имах, а имайки го, губех всичко, което желаех. Често си мислех, д ...