Погледнах към масивната бяла сграда-всичко изглеждаше перфектно,една друга реалност,разположена в сърцето на Сеул.Но аз знаех истината. Иделно подрязаните храсти,блестящите прозорци и лъскавия вход бяха просто фасада,прикриваща истинското предназначение на сградата.

Само най-богатите изпращаха децата си тук и така погребваха най-дълбоките си тайни,прикриваха срамното си минало.А децата им сякаш изчезваха от света завинаги.Единствените ,които знаеха за тяхното съществеване бяха лекарите,грижещи се за тях.

Аз бях една от тях и днес беше важен ден за моята кариера като психиатър.Беше ми даден нов пациент и аз бях абсолютно решена да направя всичко възможно ,за да го излекувам.Това разбира се беше против политиката на института .Неговата цел не беше да помогне на пациентите ,а да ги държи далеч от обществото,далеч от хорските погледи.

"Парите могат да купят всичко"-това научих докато работех в института "Seokjin".

Седнах на бюрото си и погледнах часовника,закачен на стената срещу мен.Имаше пет минути до срещата ми .Реших ,че времето ще ми стигне за чаша кафе,но плановете ми бяха провалени от директора на института.

Kim Seokjin беше най-красивият мъж,който бях виждала.Освен това беше високо образован,възпитан и неприлично богат.Само че си падаше по мъже.Не че имах някакъв шанс с него по начало.

"Добро утро,сър!Мога ли да Ви помогна с нещо?"

"Добро утро!",той се усмихна ослепително."Просто исках да ти пожелая късмет с новия ти пациент."

"Благодаря,сър.Той не би трябвало да е проблем.Все пак сам е пожелал да разговаря с лекар, а това значи,че е готов да се излекува.

"Да,предполагам ,че е така.Все пак ,ако имаш нужда от нещо ,не се колебай да попиташ.",каза той приветливо,потупвайки ме по рамото.

Изчервих се ,"Благодаря Ви,сър."

Не можах да изпия сутрешното си кафе ,но затова директорът ме съпроводи до стаята за разпит,пожелявайки ми още веднъж късмет.

Влязох в просторното бяло помещение,в което имаше само една маса и два стола.Седнах на единия от тях и нагласих камерата.Беше стандартна процедура да записваме разговорите,за да можем да ги анализираме по-късно.

Поставих тетрадката и химикалката си на масата и зачаках да доведат пациента.

Точно в осем часа двама пазачи доведоха Park Jimin.

Той беше красиво момче,с пепеляво руса коса,плътни устни и приветливи очи.Как беше възможно някой толкова невинен на вид да е толкова прецакан отвътре?!?

Въпреки че знаех какво е сторил,не се страхувах от него.Имах достатъчно опит,за да знам как да се справя със случаи като неговия.Важното беше да задавам подходящите въпроси.Не че имаше някакво значение.Дори да ми кажеше истината ,нищо нямаше да излези от това.Той нямаше да бъде съден,нито да отиде в затвора,защото семейството му беше твърде богато,за да позволи това да се случи.Вместо това те плащаха безумни пари на института, за да го държи затворен.

Пазачите го накараха да седне на стола срещу мен.След това единия излезе,а другия остана вътре при нас-мярка за безопасност в случай,че пациента станеше неспокоен.

Прочистих гърлото си преди да започа да говоря:

"Приятно ми е да се запознаем,Park Jimin.Надявям се да се чувстваш добре."

Той не реагира.Мълчеше и не вдигаше очи към мен.Не помръдваше.Ако нямах опит с подобни случаи ,щях да помисля, че е невинен.В този момент той приличаше на кукла ,на ангел.

"С нас си от една година и сега сам си потърсил консултация.Права ли съм?"

Пръстите му потрепериха.

"Досега не си искала да разговаряш с никого.Каквото те накара да го направиш сега?"

Очите му бавно се плъзнаха нагоре.В тях нямаше и капка невинност.Погледът му ме накара да настръхна.Той се усмихна.

"И на мен ми приятно да се започнаем ,докторе. Много сте красива."

"Благодаря ,Jimin.Много мило от твоя страна."

"Обещавате ли да изслушате историята ми?"

"Разбира се."

"Дори ако призная,че убих някого?"

I looked up at the fortified white building. Everything looked like it was perfect, a reality outside of the normal Seoul. But I knew better. The perfectly cut shrubbery, the stainless windows, the sparkling golden plated entrance; all of it was just a front for the public.

And why shouldn’t it be? Only the richest of the rich sent their problems to this institute; their family members dead for all they cared. Only high clearance guards, doctors, and therapists like myself, knew how fucked up the kids were in this god forsaken prison.

But I was determined to give it my all. I didn’t work my ass off to not be in the best hospital in the country.

And today I was given a new client. Another nutcase that I was meant to “cure.” But really all they wanted was to keep him locked up and away from public, as to save his family shame and humiliation.

Money can buy anything.

I’ve learned this while working here at Kim Seokjin Institute.

I sat at my desk watching the clock. I had five minutes till I had to go. I figured I'd have time to get a quick cup of coffee, but my plans were changed as the head director caught me leaving my office.

Kim Seokjin was the most handsome man I've ever seen. And not only that, he was highly educated, and had a lot of money to his name. The whole package. Too bad he was into men. Not that I had a chance with him to begin with, regardless of his sexuality.

“Hello Director, can I help you with anything?”

“Afternoon,” he smiled wide; killing me in the inside. “I just wanted to say good luck today with your new one.”

I hugged the clipboard a little tighter to my chest, “Yes sir, thank you. He shouldn't be a problem, seeing as he's finally decided to speak. Patients who voluntarily seek help are more ‘calm’ than the others.”

“Yeah I suppose that's true. Either way, if you need anything don't hesitate to ask,” he said warmly with a pat to my shoulder.

The blush was unavoidable on my cheeks, “Thank you sir.”

I watched as he turned the corner; leaving me just outside the therapy room. I missed out on coffee, but being escorted by Kim Seokjin was a good trade off. I'd be able to daydream about that later.

I stepped into the off-white room with a bit of a hop to my step and started setting up the camera and a few of my papers and notepad. It was standard practice to record all sessions; either for evidence, reference for future sessions, or just general documentation. Everything was prepared and I was ready to go.

On the dot, three in the afternoon, two guards brought in Park Jimin.

He was a handsome boy who had ashy blonde hair, rosy lips, and haunting eyes. I wasn’t afraid of him; at this point in my career he was only a number. I knew my true purpose was to ask key questions and try and figure out why he did what he did. But it didn’t really matter. Even if he told me the truth, nothing would come of it.

It’s not like they’d take him to jail, persecute him, or send him to prison. His family was far too rich to let that happen. So instead they opted to pay to keep him in our institute and pretend like he didn't exist anymore.

I cleared my throat as I sat down at the white plastic table, and waited as the guards forcefully put him down to sit across from me. They walked back to the door, one staying inside and the other manning the outside, as was regulation whenever any therapist had a session with one of the patients.

I pushed my glasses up and crossed my legs, “Park Jimin. It’s nice to meet you. I hope you slept well last night.”

He remained quiet. He didn’t look at me. He didn’t move. If I didn't know any better he looked like a doll; an angel. How could someone so pure looking be so demented and screwed up inside?

“You’ve been with us for a year now, and I heard that you asked to seek consultation. Am I correct?”

I saw his fingers twitch.

I looked down at my clipboard that had his profile clipped to it. His haunting eyes peircing up through the picture; eyes I couldn’t seem to get to look at me now.

“A year of silence, and now you’d like for someone to hear your story, yes? I’m here for you. I’ll listen to what you have to say.”

Finally his eyes slowly dragged their way up from the ground and glared at me through his half lidded eyes. He smirked devilishly, revealing just how handsome and scary he could be. I remained unmoved, unimpressed.

“Ah, yes, there you are.”

“It’s nice to meet you too Doc. You’re really pretty.”

“Thank you Jimin. That’s very nice of you to say.”

He licked his lips slowly and leaned back, spreading his legs a little more, making his dingy button top pull across his chest and his black slacks stretch across his legs and body.

“Doc…. you’ll listen to my story right?”

“Of course.”

“Even if I confess that I killed someone?”