НЕНАПИТО ВИНО

Покоят се опи от тишина

и с тежкото предчувствие за зима

разчепка листопадни повесма,

а вятърът засвири Паганини.

Наежиха се първите мъгли,

заръфали безжалостно билата

и тънките им ледени игли

преплетоха дантели и сонати.

Отровната прегръдка на бръшлян.

очите ми препълва с топла влага.

Горчи несподелената вина.

Дали защото все от тебе бягах?

–  Обичаш ли ме? – ехото кънти

и виното пресъхва ненапито.

Снегът разстила нежни пелени,

в които ще повие планините.

Красивото е винаги самò.

Страхувам се дори да го докосна.

Очаквай ме – ще дойда – и дано

дам отговор на всичките въпроси.