Сам си. Трябва да направиш крачката напред към неизвестното. Питаш се: „Какво има там?!”... Ами... всичко каквото носиш със себе си... Ако не успееш да се освободиш от тежестите си, най-вече мисловни, и в неизвестното ще се пържиш в същите мъки...
Всеки човек в живота ми и всяка ситуация ме променя. Оставя по една браздичка и после трябва да се грижа за нея и да отгледам там най-хубавото, което ми е по силите. Докато я преоравам, намирам много отговори, които са ми убягвали далеч в отминалото време... Но пък се появяват все нови и нови въпроси. Вятърът довява непознати семенца... Дъждът сипе живителна влага... И пред мен се вае поредното откровение с мене си. Едно е да не знаеш... Второ е да се съмняваш... Друго е да разбереш... И при всичките положения се чувстваш различно... Живеейки в заблуда... измамно щастлив... Изгаряйки в съмнения... будуваш с философски разсъждения... А когато знаеш... трябва или да приемеш... или да свърнеш в нова непозната посока... Дръпваш връвчицата и катапултираш в неизвестното...
Тишината може да е пълна с взаимност, когато около нея е любов; приспивно сънено да вали в нас и да гали сетивата. Може да крещи и въпреки разтърсващите противоречия да не разреши на мълчанието да убива. А когато е наранена... просто става стих...
Не се научих
Не се научих да разбирам тишината…
Кръжи около мен, разстила шлейфа си…
Раздира ме и лъкатуши с принципи…
Понякога ме срязва… Слисвам се.
И стиховете ми остават недописани…
А друг път е вълшебна тишина.
Защото съм била в просторите…
С любов… във полет… с трепет…
И цялата възторг! И шепа нежност…
Обичам тишината пълна с тебе!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
Тишината може да е пълна с взаимност, когато около нея е любов; приспивно сънено да вали в нас и да гали сетивата. Може да крещи и въпреки разтърсващите противоречия да не разреши на мълчанието да убива. А когато е наранена... просто става стих...
Не се научих
Не се научих да разбирам тишината…
Кръжи около мен, разстила шлейфа си…
Раздира ме и лъкатуши с принципи…
Понякога ме срязва… Слисвам се.
И стиховете ми остават недописани…
А друг път е вълшебна тишина.
Защото съм била в просторите…
С любов… във полет… с трепет…
И цялата възторг! И шепа нежност…
Обичам тишината пълна с тебе!
© Павлина Петрова