Колкото до Афала той наистина искаше нещо да ми покаже или каже, но аз така и все не разбираха какво. Но след няколко гмуркания схванах че не е само дъното на пещерата. За това и на едно от изплуванията попитах Ирен, но и тя не можа да предположи какво ли е намислил моя подводен екскурзовод. Вече пети или шести път се гмурках с него. На долу ме дръпваше като се хващах за перката му. Започвах ли да се опитвам да изплувам той минаваше под мен и ме избутваше на повърхността. До тук друго разбрах не разбрах но пък ми стана ясно как делфините помагат на себеподобните си в нужда. Или пък на човеците удавници - за което само бях слушал и чел.

А долу… долу си беше доста тъмничко. Може би ако ги нямаше няколкото отвора към морето и най-вече големия,  щеше да си е почти непрогледен мрак. Температурата и тя бе доста по-ниска от тази на повърхността. Но за няколко секунди присъствие в пещерната дълбина се изтрайваше. Дори не ми се разтракваха зъбите. Та някъде на шестото гмуркане Професорът откри, че съм един калпав провинциален човешки колежанин. Щото то нали според Хемингуей „ Всичко което е далеч от морето е провинция!” Че може би разбра животинчето – как аз сам няма да схвана, защо ме води толкова настойчиво до дъното и реши да ми даде практическа подсказка. Щом последния път стигнахме долу той елегантно ме поизтика с тялото си в страни. Почти легна в средата на езерното дъно и пусна няколко мехура от дихателния си отвор. Веднага след което започна да си клати главата нагоре-надолу и да чатърка. Пък аз нали тялото ми беше в отрицателна плавателност лежах до него на дъното и си бе съвсем нормално като реакция бе да проследя мехурчетата които изплуваха нагоре. Едно от тях даже имаше интересна форма на геврек. Гледах ги всички останали как се въртят, трепкат, пулсират и пробляскват. Бяха като весели въздушни сърчица, които се издигаха към повърхността. Вдигнах глава, за да им се порадвам… Иии… Направо онемях. На повърхността светлееше нещо и то в изключително правилна форма. Ама какво ти светлеене – то направо си светеше. Приличаше на осемлистна водна лилия. Тези дето им казват лотос. Само че листата на тази първо бяха огромни и второ не бяха от растителна материя а от светлина. Беше страхотно! Красиво и мистично – от всякъде. Захласнах се. Даже забравих, че не съм риба и трябва да излизам да дишам. Чак когато порива за чист въздух ме напъна здраво в дробовете, замахах с ръце и крака. Делфина бързо мина под мен и ме избута за пореден път на повърхността. Щом излязох отгоре се огледах и разбрах от къде е тази приказна красотия. Светлината идваше от дъговидните слюди, или каквото и да бе веществото в тях от тавана на пещерата. Точно те образуваха това мистично цвете на повърхността в иначе тъмната вода.