Светът на нямане остана някъде назад, свят на нямане аз поисках да докосна от красива синева и то се случи…

Студено е, но не в душите, а някъде навън.

Студено е и по-студени стават дните… сън.

Сън за пролет и градина, за океани от любов.

На мен ми стига, че те има, дочула твоя зов.

И нощем, в тъмнината щом очи отворя… будна.

Глава опряла на ръката ти, говоря…

Няма обич, която да е трудна.

Защото всяка обич е последна и всеки миг остава си неповторим.

Помни, че аз винаги ще помня и първия, и идния любим.

Но ти обичай ме като светица – без въпроси,

a аз на колене пред олтара свят ще моля прошка за това,

че винаги ще има по-свята обич и тя винаги ще е една.

Ще бъде там в снеговете, в градини, търсещи признания.

Ще бъде неизминат път и вик, копнеж и миг от разкаяния.

Ще бъде с очи, които топлят и през мрака на забрава.

Това е любовта и тя винаги една остава.

И ти помни, помни до края всяка моя мисъл, всеки жест.

Бъди ми сянка, когато ангелите уморени са заспали.

Бъди пазител, сякаш тлее свещ, а аз ще пазя своите анали.

Понякога  ще идвам като есен, която свириш, недовършил...

Понякога ще идва песен и ти ще плачеш, мене не потърсил.

Но аз ще бъда вятър, такъв, какъвто сам създаде и обича.

Ще бъда по улиците непознати, точно онова момиче…

А ти не спирай, моля те, недей, че нося още много в себе

и имам нужда да ти го отдам, макар отречен с „непотребен”.

Тази нощ небето няма да засвети по-различно, не би могло,

когато знае, че аз отново ще заспя до теб, макар и в своето легло.

И пак ще те обичам денем, като непрочетена поема…

И пак се питам – дали ти писал си за мене…

Дали аз тебе търсех, когато изгубила се бях…

Някак в бяло сторих, онзи недочетен грях.

Това съм аз, когато се сбогувам, това съм, помниш ме... Дали?

И тази нощ отново ще сънувам, но не в студа и не осъдени души.

А присъда от поет, която в бели стихове изрича...

Веднъж така истински и непосилно се обича.

Лека нощ.