И ето, сега сме в края на хубавото и безгрижното. Полянката от която предстои да си отида, вече е била засята и ожъната от някой друг. През годините вървях през тази полянка, обирайки плодовете на труда, положен от моите родители. Една максима гласи, че всяко нещо си има край – в случая краят на тази прекрасна и безгрижна за намиращите се в нея градинка. Всичко беше толкова лесно. Да откъснеш цвете, без да си го садил... наистина толкова лесно и безгрижно. В момента съм на изхода на градината, но съдейки по това какво са допринесли родителите ми за това да бъда зрял човек, бих казал oранжерията. Там всичко ми беше дадено, от всичко брах и късах. Но все пак надниквайки навън, виждам нещо. Извън найлоновата обвивка, която ни е пазела толкова години, виждам десетина метра суха земя, покрита с тръни. Малко по-напред път. Понеже ми предстои да си задам въпроса “А сега накъде?”, тръгвам и оставям зад себе си онази врата, през която се минава един път в живота. Първите крачки ме отвеждат през ...