И ето, сега сме в края на хубавото и  безгрижното. Полянката от която предстои да си отида, вече е била засята и ожъната от някой друг. През годините вървях през тази полянка, обирайки плодовете на труда, положен от моите родители. Една максима гласи, че всяко нещо си има край – в случая краят на тази прекрасна и безгрижна за намиращите се в нея градинка. Всичко беше толкова лесно. Да откъснеш цвете, без да си го садил... наистина толкова лесно и безгрижно. В момента съм на изхода на градината, но съдейки по това какво са допринесли родителите ми за това да бъда зрял човек, бих казал oранжерията. Там всичко ми беше дадено, от всичко брах и късах. Но все пак надниквайки навън, виждам нещо. Извън найлоновата обвивка, която ни е пазела толкова години, виждам десетина метра суха земя, покрита с тръни. Малко по-напред път. Понеже ми предстои да си задам въпроса “А сега накъде?”, тръгвам и оставям зад себе си онази врата, през която се минава един път в живота. Първите крачки ме отвеждат през сухата земя – там, където нямам нищо. Вървейки през тръните, усещам как бодилите забавят крачките ми. Разбирам, че докато стигна шосето, тоест пътя, по който трябва да тръгна, има много неща, които ми пречат. Все пак, макар и наранен, стигам до пътя. Разочарованието не може да бъде скрито. От една страна заради разминаването в очакванията ми и случилото се, а от друга, защото си бях взел скейтборда с намерението да изляза на пътя и да се плъзна към прекрасния живот. Уви, шосето беше толкова разбито, че се наложи да вървя пеша. Сега, когато съм в ситуация, която ми поставя въпроса “А сега накъде?”, разбирам колко тежък и муден ще е вървежът ми напред. Единствено ако заложа на упоритостта си, няма да тъпча на едно място. Сега чак разбирам колко е важно да си амбициран. Тъжното е че всеки ден виждам абсолютно неамбицирани хора. Та те биха се сломили още докато пристъпят в сухата земя. Там те падат и се превръщат в тръни – пречещи на мен, на обществото. Вървейки по пътя си, не чакам някой да ме качи на автостоп. Сигурен съм в това, че по пътя няма да има табели, сочещи накъде да вървя. За това и не се надявам на чудото – някой да ме качи на гърба си.