Автобусно Цвете

24 июн. 2007 г., 20:24

Эссе

1040 0 1

1 мин за четене

За първи път я срещнах там. Както се оказа, това щеше да бъде поредица от пъти, дни наред... почти всяка сутрин в автобуса, все на едно и също място. Съвсем обикновена, а в същото време толкова фина, нежна и интересна. Заприлича ми на дива роза, скрита в сенките, но все пак там, ухаеща... Не знам името й, затова я нарекох Розичка.
Виждах я застанала на колелото на автобуса, крехко момиче със замечтан поглед, маслинен цвят на очите, почти никакъв грим... На прима виста нищо особено, момиче като много други, но в изражението имаше нещо загадъчно. Погледът й винаги е зареян, а устните са разтеглени в едва доловима усмивка...
Засичахме се така често и направо я определих за талисман. Дребничка една такава, вечната мечтателка е тази Розичка. И от лицето й струи доброта, просто като я погледнеш и ти става едно мило и топло на душата. Особено на фона на околните намръщени, забързани, озлобени и вечно недоволни хора... Някак си като че ли се надушихме с нея, харесахме се... И тя ми се радва, защото среща усмивка в отговор на нейната усмивка, от момичето, което вечно пътува със слушалки и видимо живее с музиката... Колко пъти заради нея денят ми е бил слънчев от сутринта, заради човешкото отношение...
Загледах се случайно веднъж и открих нейната тайна. Моята Розичка наистина криела нещо в очите и усмивката си, голямо тайнство! В нея растял просто нов живот!

Автобусно Цвете

Свързани произведения

Комментарии

Предложения