Всичко започна в един горещ летен ден преди почти осем години. Аз и братовчедка ми си играехме в двора на къщата, когато баба ми се прибра от работа и каза,че има изненада.

Нетърпеливи да разберем, каква е тази изненада, ние отидохме при нея. Тогава тя подаде на братовчедка ми едно малко, пухкаво, черно кученце.

Аз възприех това кученце, като просто поредното, което ще пази дома ни от нежелани гости. Но не подозирах, че то ще се превърне не просто в куче пазач, а в нещо много повече, в мой най-добър приятел.

Нарекох това куче Пухчо, защото беше малък и с много пухкава и къдрава козина.

Ден след ден с Пухчо ставахме все по- близки и по- близки и аз все повече се привързвах към него. А когато с родителите ми се преместихме в големия град, аз с нетърпение чаках да стане петък, за да се прибера на село и да го видя. Начина, по който той ме посрещаше, след като пет дни не се бяхме виждали, беше неописуем. Щастлив, че ме вижда отново, той дотичваше до мен, заставаше на задните си лапи, подпираше се на краката ми и ме поглеждаше с поглед, с който сякаш казваше „Здравей! Липсваше ми, радвам се, че те виждам отново. Обичам те!”. Така Пухчо ме посрещаше всеки път, когато се връщах на село.

Но един ден, когато за пореден път се прибрах на село, Пухчо не ме посрещна. Тогава аз се огледах, и го видях в градинката с цветя, той седеше там и ме гледаше сякаш искаше да ми каже, че нещо не е наред. Аз знаех, че той  иска да дотича при мен, както винаги досега беше правил, но този път нещо сякаш го спираше. Забелязах, че  се движи трудно, а баба и дядо ми казаха, че от сутринта не е хапвал нищо.

По принцип, Пухчо обичаше да си похапва, затова когато разбрах, че цял ден не е искал да яде казах на баба и дядо, че незабавно трябва да го заведем при ветеринарната лекарка. Те го качиха в колата и го закараха, а на мен ми казаха да си остана вкъщи и да ги чакам.

В продължение на три дни, лекарката се опитваше да направи всичко възможно, за да може Пухи да се оправи, за което съм и страшно благодарна.

Но ето, че дойде денят, когато трябваше да чуя новината, която никой кучешки стопанин не би искал да чуе, а именно новината, че Пухчо е починал. Тогава аз се почувствах така, сякаш не бях загубила кучето си, а най-добрия си приятел. Още щом чух тази новина, исках да изтичам при него в двора и да го прегърна за последно, но нещо сякаш ме спираше. Аз гледах през вратата, как той лежи безжизнен на земята. И не можех да повярвам, че моето куче, моят най-добър приятел никога повече нямаше да ме посрещне, никога повече нямаше да ме погледне с онзи поглед, изпълнен само и единствено с безгранична любов.

                                                                               ***

Вече минаха три месеца, от този мрачен за мен ден. Тези три месеца на мен ми се сториха, като години.

През това време се случиха много неща.

Написах много стихове, приеха ме в университет, станах на 19 години.И въпреки, че си взехме две нови кучета, които също обикнах, дворът все още изглежда толкова празен без моя най-добър приятел и това никога няма да се промени, защото никое друго куче няма да може да замести моят приятел Пухчо. Надявам се, че той вижда всички мои успехи, там отгоре, от кучешкия рай и се гордее с мен.

Почивай в мир приятелю мой. Аз винаги ще те обичам!