Повярвах в една красива приказка. Станах част от нея, без да помисля, че всичко има край. Господи, защо повярвах?! Защо приех ти да си моя свят, а любовта мислех, че няма край.
   Знаеш ли какво е болка? Жестока, изгаряща болка, която унищожава сърцето ми. Обичам те толкова много, че се моля на Бог никога да не те боли така, както мен.
   Живях в свят от красиви рози, ала бях забравила, че розите имат бодли и докоснеш ли ги, приказката се разваля.
   Свита на стола, не отделям поглед от вратата, която затвори зад себе си. Нямах сили да те изпратя до прага и не знам дали ще имам, за да те дочакам. Тръгна си! Мина покрай мен и всичко загуби смисъл, изгуби цвета си. Сърцето кърви, защото ти ми показа какво е истинската любов.
   Затварям очи и сънувам... Там - в съня - отново е цветно, смях кънти навсякъде и ти си до мен. Не искам да идва утрото, защото отново ще те загубя. Когато всичко свърши, в мен се отвори рана, която не заздравява. В мен се блъскат мисли как да спася любовта, която угасна. Казват, че щом раната зарасне, любовта се връщала отново.
   Лягам на твоята половина от леглото и усещам топлината ти... Замина си! Четката ми в банята осиротя, стаята вече е изпълнена с мрак, въздух няма, а само задушлив прах от падащите на прашния под сълзи. Бях влюбена безумно в едно момче и сега плащам за тази си слабост. Самотата ме сочи с пръст и без жал пронизва ушите ми с грозния си смях. Превърнах се в една невинна грешница, която искаше единствено трошичка любов...
   От отворения прозорец студеният вятър отнася всичко със себе си. Не! Почакай, ветре, не я взимай със себе си. Остави ми поне трошичката, за да ми напомня за някогашното щастие, за огъня, в който горях с радост и за пепелта, която остана от сърцето ми след неговите пламъци. Спри се, ветре, стига бърза! Не разпилявай остатъците от душата ми. Помогни ми и го върни при мен. Искам да чуя входната врата да се отваря, лицето му да погаля, устните да целуна.
   Боли ме! Самотата се настани в мен и се превърнах в пияница, ала не от виното пих, а от чашата, пълна със сълзи и тъга. Образът в огледалото е непознат, защото съдбата ми отне радостта, ограби младостта ми... всичко ми взе.
   Време е да се събудя и да приема действителността. Да си платя на живота цената, която дължа за любовта си и да продължа. Като скъсана струна замлъкна сърцето ми, дъждът размива образа ти, а аз не знам коя съм, защото болката отне облика ми, радостта ми, любовта ми...
   Сбогом, любов! Сбогом, живот! Сбогом, самота! Вече не ме боли, не усещам мъката, не чувам грозния смях на самотата, защото един призрак губи сетивата си.
   Бъди щастлив, където и да си и дано никога не усетиш болката, която ме разяждаше, щом си тръгна. Моля те, поспирай се понякога до вълните и си спомняй за едно момиче, което в теб виждаше смисъл да върви напред. Изпращам ти любовта си по вятъра, за да те сгрее, когато ти е студено и да ти напомня за нашата приказка. Прости ми за всичко - за слабостта, за сълзите, за безпомощността.
   Казвам ти "Сбогом!" и тръгвам да търся покой, а ти помни, че единствения, когото обичах повече от живота си, беше ти. Обичам те! Прости!