Всички искат да бъдат чути. Искат да изкажат позицията си, която е толкова стара, че чак е посивяла. Толкова отчаяно викат всяка една дума и обясняват, преобясняват, повтарят и преповтарят своята мисъл, че вече са я забравили. Забравили са момента, в който са я измислили и открили - забравили са моментът на осъзнаването и на истинността, но явно все още помнят онова гъделичкащо чувство на просветление - моментът, в който са отворили очите си. И вече толкова сляпо вярват в истиността на думите си от едно време - че вече не чуват смисъла им. Седят в главите им като постер - велики думи, казани някога от някого и вече знаем само че са велики, но не помним смисъла им. Горчиво желаем някой да ни чуе, но вече не знаем какво да кажем или какво значи това, което казваме. Забравихме да слушаме, забравихме да търсим, забравихме и най вече да разбираме. Това не е моето мнение, значи не е вярно и не се отнася за мен, аз искам да кажа своето - своето вече твърде утвърдено мнение, че седи и не мърда ...