12.8.2008г.

Една История...

... История, НЕ, по-скоро нещо, което се случва на хората и именно затова ги прави хора, а не Величия...

... Просто дни... дни, които си се научил да не значат нищо в живота ти, за да не боли. Но дни, които във всеки миг напомнят на себе си... И всяка сутрин като се събудиш, идващият ден, така обикновен, ти напомня за тях, дни, в които нещо се е случило -  незначимо - но нещо в миналото, нещо от твоята история...

Бях се научила от малка, че когато ме боли, трябва да пиша. Всъщност не го разбрах сама, по-късно го осъзнах, когато едно момиче ни прочете стиховете си и моя позната я попита:

- Как успяваш да пишеш...?

А момичето отговори:

- Когато те заболи истински и ти ще пропишеш...

... Така открих (до известна степен) и себе си, открих, че когато ме е заболяло от нещо, от някой... аз сядам и пиша...

Ще съкратя нещата и ще кажа, че след дълго писане и години, извървяни през болка и мастило, открих няколко писма, писма до някой, който не е между живите, някой, за който за първи път съм мислила, че трябва да му кажа, а все съм отлагала за утре. А един ден утрото просто не дойде.

(... от дневника, 20.03.200..г. от месец го няма)

"Как искам да си тук, за да мога да ти се накарам, да ти кажа колко много ти се сърдя, да ти кажа колко не е честно от твоя страна, да ти кажа колко жестоко постъпи...

Всеки ден те чакам, всеки ден виждам усмивката ти и все си мисля какво трябваше да ти казвам като те видя, все си мисля какво да ти донеса, все си мисля - когато погледна в очите ти... и все си мисля, че утре ще те видя, дните минават, а това проклето утре все не идва. Знам че ако можеше, щеше да ми кажеш да не плача, но аз съм ти толкова сърдита, а толкова неща искам да ти кажа и все си мисля утре ще му кажа."

Не искам да разказвам за Историята на един човешки живот, а за живота, пълен с истории, за които си струва да погледнеш назад, да си спомниш, да пророниш сълза и да се усмихнеш след това.

Добре! Размислите до тук оставям ги на Вас!

Ето и реалността...

Бяхме две много добри приятелки, които споделяха всичко. Имам предвид всичко, дори и мъжете, и беше забавно, беше страхотно. Докато един ден не се появи Той. Всъщност винаги го е имало в последните няколко години, но не сме го забелязвали или не сме имали време покрай бурния социален, сексуален, сантиментален... живот, който водехме. Отначало започна с телефонни съобщения и нормалните закачки. Тя се чудеше дали да излезе с него, а пък на мен ми изглеждаше просто поредния. Така че я подтикнах... насърчавах я да му се предаде, когато се усмихваше по онзи особен начин, когато глътката въздух ти се услажда. Насърчавах я да се влюби в него, да си позволи да бъде щастлива. И беше...

Беше щастлива, когато той я чакаше цяла година. Беше щтастлива дори и когато обикна друг, но знаеше, че той я чака...

За мен...!? За мен той винаги беше момчето, което караше моята приятелка,  първо да се усмихва, да я накара да планува, после я чакаше, после я обичаше, макар да знаеше, че тя няма да се върне, после, защото беше готов да прости, макар да е толкова ядосан, и после, защото я забрави...

(от Дневника)

31.12.200..г.

„Не преставам да мисля за него, ужасно глупаво е. Продължава вече няколко дни. Отначало мислех, че ще престана да мисля още на другата сутрин, когато съм се наспала. Не стана така, не престанах. В един момент ми е кофти, а в следващия се усмихвам. Мисля си дали ще се обади, докъде ще стигне глупостта ни (или мазохизма ни). Какво си мислим, че правим, и защо границата е толкова тънка и толкова лесна за прекрачване, и толкова изкусителна понякога. Защо го правим - за да олекне на някой, или някой да си отмъсти на някой, или, или какво... Знам, че и той го знае много добре, знам, че е глупаво, но глупостта е сладка понякога, а друг път продължава да горчи много, много дълго време..."

31.12.200..г.

„Странно е! Отдавна не бях мислила така за някого, отдавна не бях очаквала така нечие обаждане. А е толкова абсурдно, толкова е безумно глупаво.

А той е пред очите ми.

Имам контрол над мислите си, а не искам да ги контролирам.

Но се срамувам - срамувам се от човешката глупост, от човешката наглост. А в следващия момент се замислям дали ще се обади довечера. Дали следващият път, когато се видим, ще говорим за нея... Как ще се държим...!?

Човешка глупост!!!"

2.01.200..г.

„Кое го прави толкова интересен. Той не е! Дори не ми е симпатичен! Да, мога да говоря със него, мога да се смея с него, да кажа ка..."

3.01.200..г.

„Мисля за него, и по-лошото е, че ми се пише за него... А знам много добре, когато започна да мисля толкова често за някой, накъде избиват нещата... Знам колко ужасен ще е краят, знам колко болезнено ще е всичко... А е приятно, приятно е да имаш някой, на който да звъннеш и да знаеш, че той ще се отзове - не защото имаш нужда от него, а просто да видиш нечия усмивка, да видиш, че някой се радва да те види... Какво да правя??? Май трябва да бягам, май трябва да се отърва, а нощем не мога да спя, мисля само за него... Защо??? Той е никой - просто красива душа, усмихнато лице, някой, със който... какво. Какво е това??? Не съм влюбена, не ми е тръпка, а не преставам да мисля за него, а ситуацията е толкова отвратителна, че ако бях..."

8.02.200..г.

„Чудя се... Чудя се теб ли да моля за пощада или себе си.

Жалко - изгубила съм дарбата си да пиша, а преди така ми олекваше от това. Не решавах ребусите на живота, но сякаш веригата около гърлото ми се разхлабваше и успявах после някак си да си поема глътка въздух, без да се почувствам виновна...

За теб... Хем ми се пише, хем не. Ако пиша за теб, сякаш това ще значи, че си нещо в живота ми... А ако не пиша... на кой да разкажа, с кой да споделя трепетите, терзанията, усмивката и страха. Мисля често за теб, не мога да отрека. И какво като мисля, като знам, че след време ще си поредното нищо в живота ми, за което ще разказвам като част от сериала. Знаеш ли, седя срещу теб и те гледам - в главата ми се връщат спомените, как се държеше със нея, какви неща правеше заради нея, как я караше да се усмихва, как простичко я караше да бъде щастлива. Седя срещу теб и си мисля колко много съм искала и на мен да ми се случи, и аз да го почувствам - не от теб, от някой друг. Затова заставам понякога и си мисля колко би било хубаво и на мен да ми се случи и подсъзнателно го очаквам от теб, защото теб съм те виждала, защото ти го можеш. А е глупаво, глупаво е, глупаво е... Понякога се замислям и се питам, а ти защо заставаш срещу мен, какво очакваш, какво виждаш...?... и си казвам... Глупаво е, глупаво е, глупаво е... харесва ми да получавам съобщенията ти, да заставаме един срещу друг, да говорим,д а се смеем... Харесва ми очакването. Но не ми харесва, когато на другата сутрин се страхувам да си помисля, да се срамувам, да не смея да се усмихна, а да ми се иска... не ми харесва на другата сутрин ти да си просто старият приятел, не ми харесва и аз да съм старата приятелка. На себе си не мога да го позволя. За теб не знам - и май не искам да знам. Харесва ми, когато за миг си позволя да се усмихна и да си припомня, харесва ми и вътрешното усещане, че тайничко някъде в мен се замислям за следващия път, когато ще застанем един срещу друг. Харесва ми, че приличаш на мен, че понякога се чудя дали не четеш мислите ми. Харесва ми интригата, но не харесвам участниците, най вече себе си. Страхувам се от въпросителните погледи на другите, но харесвам недоумението им.

Не харесвам, когато те погледна, да виждам и нейното лице, не харесвам всичко с нея да почва и с нея да свършва, защото съм виждала как я гледаш, защото съм виждала и нейната усмивка. Затова всичко е обречено, още преди да е почнало. Не искам да те превръщам в поредното нищо в живота си, защото знам, че не го заслужаваш, и аз не го заслужавам.

Усетих колко съм студена, колко коравосърдечна изглеждам. А всъщност не съм - Ти го знаеш, а тя още повече. Помислих си, каква ли съм в очите на хората и най-вече в твойте. Не я харесвам тази роля, не спирай сърцето да бие, не казвай на душата да спре. Не мога... да бъда такава - не и когато съм срещу теб или срещу нея. Затова ме пощади.

Чудех се как се чувстваш ти във този момент, какво изпитваш, какви мисли ти минават през главата. А после се замислих колко сме брутални, чудех се дали и ти го осъзнаваш.

Съжалявам, че не отговарям, знам, че така нещата няма да се оправят, но просто имам нужда да разхлабя примката около врата си...

Не знам за какво да те помоля - дали да останеш, дали да си вървиш...

Просто искам, когато чувствам, да не трябва да го крия. От теб, от който и да било - от целия свят. "

КОГАТО ВЕЧЕ ГО НЯМАШЕ

6.03.200..г.

„Гледам снмките ти и си мисля, че нищо не може да те съхрани толкова дълго, че нищо не може да съхрани така излъчването ти, движенията ти, добротата ти, доброто сърце... Знам, че сега ако беше тук, просто щяхме да се напием и да говорим много дълго за болката и обидата...  Не съм вярвала, че така ще ми липсваш, не съм вярвала, че това ще е края... и колкото и мил да те чувствам, бих дала всичко за теб, бих предпочела никога повече да нямам възможност да те видя, само да знам, че си жив и дишаш. Знам, че си горе сега, дано да си немерил успокоение, моля се всеки ден за теб и те моля да дойдеш в съня ми и просто да ми се усмихнеш, нищо друго не искам... само да знам, че си добре... Страхотен човек си... не ми се прибира утре в апарамента, като знам, че няма да си наоколо... но, моля те, бъди наоколо и най-вече край майка си, защото ти най-добре знаеш какво и е. Какво да ти пиша - сърцето ми се къса, само ти си ми пред очите... искам само една нощ (т.е. не само една, колкото е възможно) да те сънувам, такъв, какъвто беше... ОБИЧАМ ТЕ"

14.03.200..г.

„Пише ми се... а мислите така се прескачат в главата ми, че чак се съмнявам дали ще мога да изразя поне една, логично, смислено. Десетки пъти си припомнях и препрочитах последното нещо, което писах за теб и си спомнях как една вечер го четях и само след секунди ти ми прати съобщение. Помислих си - колко странно - може би телепатия... харесваше ми тази мисъл... Затова сега го препрочитам десетки пъти. Знам, че няма да се отзовеш, знам, че няма да чуя гласа ти, но дълбоко в себе си се моля ти да ме чуваш, да ме виждаш, защото аз не мога, а толкова много искам... Замислях се, как човек през живота си среща и изпраща любими и не толкова любими хора, значими и не дотолкова значими. И когато затвори вратата след някой любим, добър човек, се пита - „Дали ще го срещна отново?" И ти се иска да го срещнеш отново, да видиш очите, усмивката, да чуеш две думи: "Добре съм!". Или пък се надяваш на вести от някъде и колкото време да мине, ти знаеш, че този човек диша и понякога пее, или пък друг път плаче. И нещо вътре тупти и напомня за живота, за глътката въздух...

Всеки миг се замислям дали ще те срещна, всеки миг се питам кога ли ще бъде. А ти си навсякъде. Виждам те по улицата, пред вратата ми, в магазина, в коридора, в съня ми, навсякъде... Чувам гласа ти и сякаш си жив, и те чакам, чакам те да ти разкажа, да се посмеем над всичко и всички. Мислех си как след месец-два ще се върна и ти ще си тук. Мислех си, когато ти се върнеш, колко много ще ти се карам, мислех си колко много неща трябва да ти кажа... Знаеш ли колко вярвах във теб, във сърцето ти, бях сигурна, че то ще забие отново..."

13.07.200..г.

„Искаше ми се да си тук. Цял ден мисля за теб, несъзнателно очаквам да ми звъннеш или поне да пратиш съобщение, защото си далеч. Все си мисля кой е пропуснал да ми се обади днес и все ми липсва някой - ТИ... После се сещам, че те няма, тръгна и остави телефона си, дори портфейла, остави и нас... Липсваш ми, днес най-много ми липсваш ти. Знам, че не искаш да плача, знам, че ако беше тук, щеше да ме накараш да се усмихна, обещавам, че ще го направя, но няма да спра да мисля, че днес някой ми липсва, няма да спра да чакам..."

И СЛЕД ТОВА...

„Идват ли вестоносци до теб. Кажи ми, има ли хора, души, които да дойдат до теб и да ти разкажат. Кажи ми, беше ли там, видя ли... Видя ли как приятелите ти се бяха скупчили около пръстта, как ридаеха, как гледаха безумно и се чудеха, тук ли си или си там. Видя ли наредените снимки, видя ли десетките вперени погледи, чу ли риданията, чу ли страданията. Има ли начин да ти изпратя нещо, има ли начин да ти кажа само няколко думи и да знам, че ще ги чуеш. Да имаш само нещичко от мен, да знам, че поне една част от сърцето си съм дала на някой, който заслужава.

Знаеш ли, че намразих апартамента, откакто теб те няма, а преди така ми харесваше. Знаеш ли, че не ми се влиза там, знаеш ли, че когато докосна някоя чаша, си казвам - той е пил от нея. Знаеш ли, че ти си още там, когато отида и ти си наоколо, или ще те видя след малко, след минутка или може би след утре. А на никой не мога да кажа  колко много ме боли, как все чакам да звъннеш... или още по-лошо, престанах да чакам. Опитвам се да вярвам, че си някъде, че все има начин, по който да се свържа с теб, няма значение кога. - днес, утре, в другия живот или каквото и да е... Само да знам, че си там... и без значение къде е това там, все някога аз ще успея да достигна до теб и да ти кажа всичко онова, което преди не успях..."

И СЕГА...

Просто искам да те видя, имах нещо да ти казвам, нещо важно... една История...

Ти си в тази История, все не намирах начин да ти я разкажа, все я оставях за утре...

П.С. Ще чакам, ще чакам моето утре...