Представям си човешката душа като древен воин. Воин, който е бил повален от поредния удар на противника, който за сетен път се изправя, за да запази живота си. Като че ли тази битка е основното занимание на всеки индивид още от самото му раждане. Новороденото е на границата между битието и небитието до момента на великото чудо, когато поема първата глътка въздух. От този миг то е направило избора си - да преодолява житейските трудности, тласкано от волята да бъде. В този смисъл, може би, упорството се оказва главна двигателна сила в човешкото развитие. В противен случай Homo Sapiens щеше да е отдавна изчезнал.
До известна степен инатът е еквивалент на егоизма и инстинкта за самосъхранение, дори на лудостта. Той е първичен като страха и ни води към прогрес, стимулира ни да продължаваме да блъскаме с глава стената, макар да знаем, че шансът да я съборим е минимален.
Като почти всяко нещо упоритостта си има и антипод, наричан с хиляди имена и с безброй проявления. В дадена точка от траекторията на живота човек се изправя пред Хамлетовия въпрос: ”Да бъда или да не бъда?” Решаваща дума имат природата и закалката във войната с препятствията. Струва ми се, това се нарича естествен подбор, при който първо правило е: ”Само силните оцеляват.” Смешна е идеята, че смели са онези, които събират сили да сключат своеобразно примирие, слагайки край на битийното си съществуване. Такова явление аз наричам слабост или безизходна смелост, тъй като проявяваш инат само за един кратък отрязък от време, който ти стига единствено да се лишиш от глътката въздух, от мислите и чувствата си, да се предадеш.
За мен важни са другите, онези, които, въпреки безброй многото удари, устояват на бурята. Падат, изправят се и пак продължават напред, по-уморени и по-мъдри от преди, но избрали да бъдат тук и сега, да управляват себе си и съдбата си.
Може да звучи парадоксално, но именно волята за живот ни дарява и щастието. В “Малкият принц” Екзюпери изказва едно на пръв поглед странно и погрешно мнение, а именно: ”Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш твърде далеч.” Смисълът на цялото действие е да вървиш дълго, да заобикаляш, да губиш пътеката, за да я търсиш и пак да тръгнеш по криволиците й. Докато пътуваш, срещаш се със себе си, задаваш милион въпроси, изучаваш се и се усъвършенстваш, правейки грешки. Няма сигурен знак, че в края на пътуването ще намериш нещо и често си отчаян, надеждата да стигнеш до Граала и Омагъосания замък гасне, но упорството те прави устойчив. Накрая откриваш, че докато си се лутал, си вървял по правилния път и че си удовлетворен, въпреки умората и изтощението, защото си открил мястото си и истината за теб самия.
Животът е низ от мигове-магически, неповторими. Инатът да следваме съдбата си ни дава уникалната възможност да ги преживеем, да ги извадим от константното им състояние на неделими кванти от времето и да ги съживим. Той е основната причина да имаме сегашните си знания за света и за миналото си, понеже под формата на интерес и страст е провокирал хиляди изследователи да не се отказват, игнорирайки неуспеха. Нима щяхме да сме стъпили на Северния полюс сега, ако един луд не беше се борил няколко пъти с ледената стихия, за да го достигне?! Нима щеше да има Америка днес, ако не беше волята на Колумб да открие бреговете на Индия?!
Безброй примери и всички те ни убеждават, че трябва да живеем напук на мизерията и страданието, защото има смисъл - да ги победим, независимо че сме прах във вятъра и да разберем красотата и ценността на самия живот. Без значение дали сме прокълнати “да живеем в интересни времена”, дали ни се струва трудно да продължим, трябва да се събуждаме всяка сутрин, за да видим вълшебството на раждащия се ден.
© Глория Пламенова Все права защищены
Поздрав