Там , на север от Стара планина се стелят широки равнини, разделени от прастари реки. Там на пролет цъвтят жълти маргаритки...
Сред ридовете на Дунавската равнина, до завоя на река Огоста е моето родно селце Люта. Сега името му е друго, но то завинаги, ще остане в сърцето ми и в моите спомени.
Те са за едно сиво магаренце, което се казваше Милeнчо. Моят Миленчо!
Сутрин дядо го впрягаше и ние тримата – аз, моята баба и дядо се качвахме на каручката.
Миленчо тичаше по полето,волно извиваше грива.
Прибирахме се вкъщи, а дядо бързаше да напълни една стара кофа с вода. Да го напоѝ.
–"Пии бе, пии вода – казваше дядо – да ме споменаваш и на Оня свят!"
Така минаха много години.
Един ден Миленчо си счупи крака.
Ветеринарят каза:
– Трябва да го ефтанизираме... и на кюфтета...
За първи път видях дядо да плаче. ...