Влизам в старата черква  от турско, до половина вкопана в земята - да не бие на очи.Хора се тълпят - празник е. Вътре - сумрак. Само отгоре през тесни като бойници прозорчета, струи светлина. Не , че е толкова силна отвън, но в сумрака ослепява очите. До олтара  две наведени фигури - на поп и мирянка. Попът монотонно чете от свето писание - освещава нещо , което жената е донесла увито в кърпа.

    Хората прииждат и чинно сядат на пейките. Ще има литургия и черковния хор посреща пришълците. Хорът е смесен, тригласен. Изпълва мигом душата със смирение и доброта. Кара те да напуснеш до болка познатото ежедневие  и да се въздигнеш. Женските гласове - като на оплаквачки-  идват скръбно и  издълбоко, попадат направо в душата и тя пречистена омеква. По някое време се задават мъжките вокали. Подемат от ниското, сякаш идват от незнайни дълбини и се устремяват към висините. Звучат молитвено - редят думи за възхвала на Всевишния. Осмелявам се мислено да Го попитам и аз как хората ще привикнат да правят добро един-другиму, след като злото ги е тъй здраво обсебило? Изкушавам се да Го попитам, но се отказвам, дали би простил на дявола за лошотиите му?Всъщност, както и подозирах, отговор не последва. Сигурно, помислих си, и  на Него му е трудно да каже - "когато и той ми прости", но това би означавало признание за собствената Му греховност...Диалог с Всевишния не се получи, но в черковната обител ясно дочух тик-такането на Неговия часовник, който отброява свършека на днес, за да отбележи краят на утре и тъй до следващия край. Казват , че Той издига планини от заслужени  изпитания и не отговаря на въпросите ни, очакващ осъзнаване. И друго - изглежда ,както е мъчно да се даде прошка, два пъти по-трудно е да се поиска, но разбирам, че най-трудно е да се живее без опрощение, когато нито го дават, нито го получават.

     Излизам навън, но само телом - още съм в черквата при тригласието - при молителите и оплаквачките, при неземното пеене , което  говори на друг език и  отпраща в други измерения. Минавам покрай надгробие с излинял каменен кръст и почти изличен надпис съобщаващ ,че тук почива праведник с монашески сан. Изневиделица се появява старица в черна роба като вещица. Отворила е огромен черен чадър, сякаш да се предпази от очакван порой. Спира се пред монашеския гроб, взира се в полуизтритите букви, усмихва се и шепне нещо, сякаш разговаря със стар познайник.

    Внезапно отнякъде пропява петел, сякаш да възвести на простосмъртните, че животът си тече топъл и радостен извън черковните стени. Под вековните липи и клонестите чинари  сякаш попадам в рая - тук на земята. Ведрина и безметежност струят отвсякъде. Отново дочувам черковният хор - далечен и неземен в унисон с трепетите и необяснимата болка , която се е утаила в душата. Срещам отново странницата в черно . Поглежда ме бегло, усмихва се и шепне нещо. Дали не ме възприема като лик от надгробие?