Фундаменталният въпрос на живота – „Да бъдеш или да не бъдеш”, поставен от Шекспир през 1601 г., в наши дни бива разработен от Ерих Фром до „Да имаш или да бъдеш”. По същия критерий можем да разграничим два основни вида свобода – (1) да имаш свобода или (2) да бъдеш свободен.

Притежанието на свобода коренно се различава от състоянието да бъдеш свободен. Нейното притежаване предполага получаването и от някого, а даването на свобода винаги се е свързвало с ограничение, в замяна на някаква сигурност. За тази сигурност съвременният човек заплаща с целостта на Аз-а си.Опитвайки се да избяга от самотата, страха и безсилието, той жертва своята индивидуалност и способността си да мисли, за да се превърне в личност, каквато се очаква да бъде. Той подменя личността си с псевдоличност. Макар и привидно свободен, съвременния човек бива ограничаван от анонимните авторитети – общественото мнение и „здравия разум”. Можем ли да твърдим, че за съвременния човек, свободата е проклятие? Бреме ли е свободата? Страхът от това да се окажем различни, отритнати и самотни, ли ни води до този извод? Всичко това е свързано с „притежаваната” свобода, негативната свобода, свобода до толкова, че да сме способни да изпълняваме своята обществена роля или още – да бъдем нормални в свят, отричащ различните.

Каква е разликата между така наречените, негативна и позитивна свобода (да бъдеш свободен)? Позитивната свобода се свързва с активност, но не разбирането на активността като форма на заетост, а като продуктивна активност– активност на духа, на творческите качества на личността, на нейните способности и чувства. Такава активност може да се достигне, само чрез баланс между свободата на разума и свободата на сърцето. Само по този начин можем да говорим за свобода на собствения Аз, а не на социалния. В условията на модерния, заобикалящ ни свят, разликата между двата Аз-а се размива и социалният, чийто обект е собственият Аз, сам се превръща в обект и измества нуждата от личностно развитие. В новия ред намират място егоизмът, алчността и борбата за власт, но не заради облагите, водени от притежанието и, а заради самата власт. 

Тук можем да различим два типа съвременен човек – желаещ да управлява и желаещ да бъде управляван. Участниците в тази симбиоза са неразделни елементи от едно цяло. Както подчинения не може без този който да го ръководи, така и притежателят на властта има нужда от подчинени, върху които да я упражнява. В основата на тези две привидно различни явления, мотивацията е обща – бягството от свободата, нуждата да се свързваме с други хора, да бъдем част от обществената машина. Това желание е част от естествената природа да на човек и не може да бъде захвърлено. В такъв случай, правилно ли е да се каже, че и бягството от свободата е естествен процес? 

Понятието за свобода е неясно и размито за съвременния човек. Точно поради тази причина той се опитва да избяга – да се скрие от непознатото, да се придържа към обществените норми и правила, бягайки от самотата. Той свързва свободата не с необятност, неограниченост и независимост на личността, а с думите – страх, съмнение, тревога, безпомощност и безсилие – свободата е товар. Точно поради тази причина на този етап трябва да се изясни идеята за свобода. Личностното израстване и пълноценния контакт с заобикалящото ни общество, не са взаимно изключващи се понятия. Но под пълноценен контакт не се разбира безропотно сливане с други индивиди и пригаждане към обществената рамка, а активен и спонтанен „съюз на личността с другите хора, при съхраняване на собственото си Аз”. 

Равнозначно двата типа свобода могат да се определят още и като: Свобода да мислиш и свобода от мисленето. В първия вариант, мисълта е „благо”, докато при свобода от мисълта, тя се разглежда като „бреме”. Границата между бреме и благо е изключително тънка, както и тази между видовете свобода и често бива пропускана. За това и свободата е заклеймена, за сметка на вярата. 

Бягайки от това „бреме”, човек губи способността си за критична оценка, губи собственото си мнение, отказва да проникне под повърхността на нещата и да ги осъзнае. Нима това е истинска свобода? Или просто една заблуда, която ни „освобождава” от трудностите, осигурява ни безопасна среда и сигурност, но в замяна на сляпа вяра и безропотно подчинение?