ЕДНА ПРОТЕГНАТА РЪКА. ВТОРАТА КЪДЕ Е?
(продължение)
В своя живот срещаш различни хора и изпитваш различни чувства. Понякога търсиш взаимност у другия. И тогава протягаш ръка към него с надеждата да го докоснеш. Тайно си мечтаеш, че твоето движение ще бъде забелязано и ще получиш ответна ласка. Или поне няма да ти се надсмеят. На всичко си съгласен само и само твоят път и този на другия да се доближат. А защо не и да се слеят? Но
горчивата житейска истина е изпята в една песен: “...Аз търся тебе, ти търсиш друг. Той търси друга, тя, пък, търси друг...”
Казват, че времето лекувало. Но не е вярно! Лекува се болката, а не чувствата. Те остават вечно, макар и спотаени някъде дълбоко у нас. Времето играе съвсем друга роля в живота ни. Ако протегнатата към някого с надежда ръка не бъде забелязана, времето започва да раздалечава хората. Постепенно превръща пространството между двамата в препятствие, за което единият от тях не подозира или не може да осмисли. Защото, когато си на една ръка разстояние, и най-малката насрещна стъпка води до мечтаното докосване, до получаване на жадуваната ласка. Но когато не пожелаеш да забележиш протегнатата към теб ръка, времето започва да ви раздалечава. Бавно и неумолимо!Въпреки, че болката у другия остава. Когато разстоянието е станало по-голямо, отколкото си го предполагал, а ти си изпаднала в беда и търсиш помощ, за да се преодолее вече са нужни две ръце. Протегнати една към друга. Едната е твоята, протегната да търси съчувствие, за подкрепа или за помощ.Но втората може вече да я няма! Да е уморена да бъде протегната към едно каменно безразличие, да се е уморила от подигравателно отношение или пренебрежение.
И тогава разбираш, че си останала в самота. Оставаш във враждебния свят на мнимите приятели, годни само за забавление или взаимно търсене на някаква изгода или развлечение.Озовала си се сред хората, които са търсили у теб нещо съвсем друго и които вероятно са те приемали за играчка. А онзи, истинският продължава да се моли за твоето щастие, но разстоянието между двамата вече се е превърнало в трудно преодолимо препятствие. Настъпил е онзи миг от вечността, когато времето е създало разстояние, от което колкото и да си скъпа на някого, каквото и да мислиш за себе си, каквито и оправдания да съчиняваш за своето минало поведение и своите постъпки, в неговите очи ти изглеждаш като една точка от безкрайността на живота.
И настъпва жестоката реалност, така справедливо, мъдро и сурово отразена в една източна мъдрост: “ Ако говориш с човек, който не заслужава това – ще изгубиш времето си. Ако не говориш с човек, който заслужава това – изгубваш завинаги човека. Умните хора живеят така, че не губят нито своето време, нито хората до себе си.” Търсейки само личната си изгода, ти постепенно се превръщаш в човек, с когото не желаят вече да говорят.
След което остават само спомените. ..За миговете на пропуснато щастие... И за хората, които се наранени от теб...Но, може би продължават да те обичат. Както лебедите...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Вили Тодоров Все права защищены
