„Онзи, който има защо да живее, може да мине почти с всякакво как.”

Какъв е смисълът на живота? Този въпрос е занимал както древните философи, така и екзистенциалистите. Хората и днес продължават да търсят отговор на този въпрос. Но има ли един определен , единствен отговор?

    Колко хора могат да отговорят на въпроса защо живеят? Не са много. Повечето дори не си го задават. Ако го правеха, щяхме да живеем в общество на мъдреци. Намирането на цел и смисъл в живот си е подобаващо на човека, който се е извисил над тълпата. Макар и да е невъзможно да се открие общ за всички смисъл, все пак може да се посочи нещо общо за всеки: удоволствието.

    Да си представим, че живеем в общество, в което всеки до някаква степен е осмислил света и е намерил смисъл за себе си. Такава държава би приличала на идеалната държава на Платон, в която управляват мъдреците. За жалост, тази идея е доста нереалистична, а и сегашното общество е противоположност на тази утопия. Във всеки период от човешката история винаги е съществувала една тълпа, голяма част от обществото, чийто живот не е бил много осъзнат. Те са или са били като пилета от птицеферма, чиято памет е ограничена до последното хранене. Думите на Спиноза добре описват друго каква е тя:

,, Да избавиш тълпата от суеверие е също толкова невъзможно, колкото и от страха.” Но може би, тя трябва да остане такава, за да може да се отличат другите.

Ясно е, че не всеки може да намери смисъл в живота си. Това е така, тъй като животът няма точно зададен смисъл. Всеки се е замислял малко или много върху смисъла на живота. Но малко са го открили, тъй като стремежът на човека да намери смисъл в живота си е подобен на съдбата на Сизиф, който е трябвал да бута един камък до върха, но всеки път е бил неуспешен и камъкът се изтъркалял надолу. Подобен на него е и човекът, търсещ смисъл в живота. Вероятно никога няма да успее наистина да го намери, от където се поражда безсмислието в живота на човека. Макар и рядко, някои успяват да избутат камъка до върха, такива са свръхчовеците. Ницще е казал: ,,Човекът е въже над пропаст, опнато между Звяра и Свръхчовека” Тълпата е между звяра и човека, а човекът(мислещия) е на път към свръхчовека, все още бута камъка. За разлика от човека, свръхчовекът вече е на върха, извисил се е над хората. Изградил свои ценности той не се подчинява на някакви правила, поради което именно такъв ,,човек” наистина би намерил истински смисъл в живота си и би минал с всякакво как. Той е открил смисъл в безсмислието.

Защо живее човекът? Ако единствено свръхчовекът е способен на намери достоен смисъл за живота си, защо им е на останалите да живеят? Тук удоволствието е отговорът. То изгражда част от смисъла в живота на всеки, както и на свръхчовека, и се явява като някакъв общ смисъл за всички. Удоволствието е като някаква вътрешна сила в човека, която го кара да бута камъка, да живее. То присъства във всеки човек и без него, никой не би имал причина да живее, но под знаменателя на удоволствието се намира всякакъв вид от него, дори надеждата. Надеждата е очакването на човека да получи повече удоволствия. Както е казал Епикур: ,, Удоволствието е най-голямото благо”.

Човекът, който е на път някой ден да стане свръхчовек (дори и никога да не успее ), може все пак да бъде щастлив и свободен и да мине с всякакво как само тогава, когато започне да цени удоволствието и изгради сам за себе си някакъв смисъл относно живота, застъпващо се на най-голямото благо