...и Питка даждъ нам днесъ...

   Приказката за житената питка е добър пример за анализ на способността на човека да държи живота си в собствените си ръце и да го управлява. Въпросът за властта тук се явява в одеждите на въпроса за контрола. Затова неслучайно животът (Същността му) е отделен от героите и е въплътен в образа на Житената питка (хляба).

   Само така не е за чудене, защо Старецът трябва да каже на Старицата откъде какво да вземе, за да замеси хляб - и да се появи Същността. Героите са препатили хора, но именно мъжът-Старец държи властта и се разпорежда в дома, структурира света. Жената-Старица изпълнява неговите желания. Героите са в тази възраст, за да се избегнат всякакви мисли за друга тяхна реализация, освен като носители на живота по отношение на неговата Същност. Затова и не е учудващо, че и бедността е противоречива, само приказна - уж едва събират брашно, а пържат питката в масло и сметана .)))

 
   И така, Житената питка е това, което много ни се иска да притежаваме, но често то не е в нашите ръце, и за да го управляваме полагаме усилие - във вид на контрол, чрез манипулиране на ситуации и хора.

   С една дума, основният въпрос на приказката е - как да оцелее нашата Същност? Същността понася изпитания и трябва да умее да се защитава. Но най-често - не умее!

 
   Следва да разграничим Смисъл и Същност. Смисълът е това, което се свързва с ценностите, и за него тук не става дума. Същността е това, благодарение на което животът е възможен (спомнете си библейския израз " хлеб наш насущный ") - това именно е библейската основа на приказката.

   Езикът е приказен, описанието на обстоятелствата - също. Обаче ние знаем, приказките лъжат, но в тях има намек...

 
   Неслучайно първата среща на Житената питка е със Заека. Той не просто е малък по размер, но олицетворява страховете - първото чувство, с което се среща Същността, усещайки накаква заплаха за себе си. Страховете все още могат да бъдат приспани с песничка. А песничката е въплъщение на умението оптимистично да изразяваш себе си и сам да си внушаваш нагласи за успех. Следват срещи с Вълка (алчната и груба сила), с Мечката (добрата сила на властимащия). Те директно заявяват не просто намерението си, но увереността, че ще изядат Житената питка.

   Тези тримата Питката с насмешка заблуждава и ги премята. При това неслучайно ги съпоставя в песничката си със Стареца и Старицата, видите ли - такива мъдреци преметнах, та вас ли?...

   Срещата с Лисицата (хитростта) протича по-различно. Лисицата е жена, коварна, умна, знаеща интересите си. Лисицата не плаши Питката, че ще я изяде, а се интересува от работите й, сама моли за песничка, зачитайки онова, с което тя се гордее. По-нататък, извинявайки се със своите "недостатъци" (не чува), продължава да ласкае самолюбието на Питката - настоява още по-добре да чуе песничката му. И така - докато суетността на Питката приспива инстинкта й за самосъхранение. Тя губи усещане за ролите на действащите лица в ситуацията и за истинското разположение на силите.

   И бива изядена! Не - излъгана, не - победена, не - подиграна - просто погълната!  Така Лисицата заявява правото си на контрол над чуждата Същност. Защото поглъщането е онзи приказен процес, който изразява тоталното притежание.

   Приказката показва, че Същността трябва да се пази. Срещайки се с различни изпитания, трябва да се проявява трезвост на мисълта, а не суетност и авантюристичност. Да се хвалиш с минали победи е смешно. Винаги се намира някой, който не знае за тях, не се интересува, но има свои планове относно твоята Същност и управлението й. Не бива да се забравя, че всеки играе в живота някакви Роли, понякога правейки в тях не много приятни (и дори лоши) неща. Но сякаш тя - ролята - снема част от отговорността за това.

   Да, има моменти на възмездие над Злото, но и Доброто губи, и въпросът за победата в борбата между Доброто и Злото просто зависи от точката на отчитане по прАвата на безкрайната борба.

   Приказката не може да има щастлив край. Не е известно - колко пъти е месила Старицата Житена питка и защо, все пак, на старини няма брашно...

   Какво се внушава на децата? Да уважават хляба, да не го хабят, да не го разпиляват,  да го ценят - защото е най-главното нещо. Но и да внимават да не го загубят. Защото понякога той сам си отива... Да си припомним изразите: "да му дадеш/ вземеш хляба в/от ръцете", "никой не е по-голям от хляба", "пази си хляба". И ритуалния елемент с нафората, която е част от тялото Христово, но също е хляб, с поемането на която в църквата човек поема определена Същност, но и Смисъл, ако ги губи в светския си живот.

   Остава въпросът - отива ли си Същността с времето...

   Но е ясно друго - Същността често не е в ръцете на човека. Никой не му помага да я удържа.  Трябва да е готов за това.

   Мъдростта е обречена много пъти да стърже нощовите, да ражда нова Същност и да се старае да я удържи в собствените си ръце... под контрол.