Когато се раждаме, пред нас има хиляди, ако не милиони опции и възможности – какви хора ще станем, какви интереси ще имаме, какви таланти ще развием, с какви хора ще се обградим, с какво ще се занимаваме и т.н. И постепенно, с натрупването на миговете ни в земния свят, опциите започват да се изключват. Тръгваме по определени пътища, като затваряме някои от чакащите отворени врати. Избираме в кои да влезем, кои да пренебрегнем за момента и кои да затворим изцяло. В колкото повече врати влизаме, толкова по-малко остават. И в един момент се оглеждаме и виждаме живота на някой чужд човек, гений по физика да речем, и се замисляме – ами, ако ние бяхме тръгнали по този път? Ако бяхме вложили усилията си в тази насока, сега можехме да сме на негово място или поне да сме на подобно място в живота.

След това идва другият момент – шансът. В живота, сякаш обстоятелствата се нареждат по непредвидим начин. Сякаш има някаква сила, едно побутване, което ни помага при избора на дадена „врата“. Запознаваш се с даден човек и бам!, той ти разкрива един изцяло нов свят, нов път, но по този начин на теб ти е отказан някой друг сценарий.  И така, ние вървим напред и само напред, затваряме вратите си, една по една, и така докато не стигнем края на своето пътешествие из света на Избора.

Въпросът, терзаещ ме, е - шансът или личният избор притежава по-голяма власт в цялото това наше пътуване? А мисълта, която ме измъчва е, че ние никога няма да можем да отворим всичките врати, да минем по всички възможни пътища, да изживеем всички възможни животи... всичко опира до Избора.